Норма Бейшър - Игра на богове

— Какъв натиск? — учуди се Мередит.

— Главно, че постоянно ме сравняват с баща ми и непрекъснато ми напомнят, че лежа на неговите лаври. Това, наред с някои други неща, създаде враждата между мен и медиите и тя се бе превърнала в кървава разправа. — Направи пауза. — Това е една от причините да дам съгласие за интервюто.

Мередит го изгледа въпросително, несигурна дали го е разбрала правилно.

— Обмислях как да подобря отношенията си с медиите и съответно — имиджа си пред обществото, когато дойде твоето предложение — обясни той. — Запознат съм с предаването, естествено. А и съм гледал някои от твоите интервюта. Харесаха ми…

— Почакай — прекъсна го Мередит, без да прикрива изненадата си. — Използвал си ме, така ли?

— Сърдиш ли се? — попита той със закачливи пламъчета в очите.

Мередит се засмя. Същевременно с радост бе готова да го удуши.

— Щях да съм бясна, ако всичко не е толкова смешно! — обяви тя. — Ние двамата сме си лика-прилика, нали? Аз те използвам, за да напредна в кариерата си, и се притеснявам да не се отметнеш от интервюто, а през цялото време ти си използвал мен и предаването, за да промениш имиджа си! Винаги съм смятала, че добре преценявам хората, досещам се какво се върти в главата на обектите ми, но ти напълно ме подведе. Наистина ме надмина, Александър.

— Съмнявам се — отвърна той небрежно.

— Дори сега не знам какво се върти в главата ти, какво всъщност целиш искаш?

Александър само се усмихна.

Мередит прекоси пълното с хора фоайе на телевизионния център на Ай Би Ес, махна на дежурния от охраната и излезе през тежките врати към западна Петдесет и втора улица. Спря, за да вдъхне от свежия нощен въздух, и вдигна яката на синьото си палто. Тръгна към лимузината на ъгъла, предполагайки, че е колата на телевизията, която ще я отведе вкъщи. Изведнъж задната врата се отвори и се появи Александър.

— Добър вечер! — поздрави той с ослепителна усмивка.

Застина на място.

— Александър… Какво правиш тук? — попита тя, но той я обгърна с ръце и така бързо я пъхна вътре, че не й остана време да протестира.

— Дойдох да те отвлека — обяви с необичайно весел тон и се настани до нея. — Дойдох да те отведа в закътано романтично скривалище, където никой никога няма да ни открие.

— Говори сериозно — смъмри го Мередит и се засмя.

— Сериозно говоря — настоя той, затвори вратата и даде знак на шофьора да потегли.

— Къде отиваме? — поиска да узнае тя.

— Днес следобед имах съвещание на западна Петдесет и втора и ми хрумна да те отведа вкъщи.

— Но аз имам кола на разположение… — започна тя.

Той само поклати глава.

— Погрижих се да я освободя — увери я той.

— Но…

— Прекалено много възразяваш — отбеляза той леко развеселен, докато колата бавно си пробиваше път по „Бродуей“. Когато наближиха „Таймс скуеър“, Мередит хвърли разсеян поглед към неоновите светлини на рекламите, проблясващи сякаш отвсякъде, и към боклуците, които вятърът вихреше. — Не искам да те тревожа, Александър — подхвана тя бавно, — но вървим в погрешна посока.

— Нима? — попита той и си придаде невинен вид. — Е, след като и без това сме попаднали тук, се сещам за едно местенце, изключително тихо и уютно, където да вечеряме.

— И да обсъдим интервюто? — попита тя усмихната.

— Естествено — съгласи се той с кратко кимване.

През последните няколко седмици вечеряха заедно почти всеки ден. Тя го придружи при откриването на изложба в престижна галерия на „Медисън авеню“ и тогава той настоя, че имал да обсъди нещо важно с нея. „Важното“ се оказа предложението да вземе операторския си екип и да заснемат на летище „Кенеди“ частния му самолет — наскоро придобит Боинг 747. Вътрешността, сподели той, бе дело на топдизайнер, който го бе превърнал в летящ палат. Спазваше обещанието си да поддържат професионална дистанция помежду си, за което тя бе настояла в началото. Или поне се стараеше да го прави. Защото продължаваше да я желае. Желаеше я повече от всякога. Мередит се питаше колко от привличането се дължи на постоянния й отказ да му се отдаде сексуално, докато сума жени с готовност биха станали негови любовници.

Погледна го сега, седнал в тъмната кола до нея, и установи, че я очарова колкото и първия път, когато бяха заедно в „Ла белла фонтана“. Откри още, че е толкова нащрек спрямо него, както в „Залата на дъгите“, и толкова привлечена, колкото на мача по поло. Александър Киракис, заключи тя, е мъж загадка, която сякаш няма разрешение. Би го оприличила на великолепен диамант — хладен и полиран на повърхността, искрящ и огнен във вътрешността. Мередит се запита дали някога истински ще го опознае, дали ще стигнат толкова далеч.