Норма Бейшър - Игра на богове

— Какво се промени тогава?

— Аз се промених, за голямо разочарование на баща ми — отвърна Мередит, като си играеше разсеяно със салфетката. — Когато започнах да мисля за себе си, нещата се промениха. Татко не обичаше никой да му противоречи. Последваха конфликти. Някои от тях — грандиозни. А когато навърших петнадесет, претърпя злополука, остана инвалид и се наложи да се пенсионира. Пропи се и нещата тръгнаха от зле към по-зле.

Александър мълчеше. Чакаше я да продължи.

— Когато пиеше, ставаше язвителен. Най-накрая избягах. Отидох да живея при леля — сестрата на майка ми — в Чикаго.

Дори сега споменът беше болезнен. Колко години минаха? Четиринадесет? Петнадесет?

— Връщала ли си се вкъщи? — попита Александър.

Тя кимна.

— Три години след като напуснах… За погребението на татко — промълви тя. В тона й се долавяше съжаление. — Получил масиран сърдечен удар. Мама каза, че всичко приключило съвсем бързо. След това затворих вратата за миналото си. Обещах си никога да не живея по този начин и винаги да се грижа за себе си.

— Значи — обади се Александър, поемайки дълбоко въздух, — и двамата доста сме държали на бащите си, макар взаимоотношенията ни с тях да са били трудни.

— Така излиза — промълви Мередит тихо.

Александър се пресегна през масата и обви ръцете й със своите.

Александър прелистваше разсеяно докладите върху бюрото си и не успяваше да се съсредоточи. Имаше доклади за евентуално присъединяване към корпорацията, договори чакаха неговия подпис, финансови отчети се нуждаеха от незабавното му внимание. До телефона му имаше списък от обаждания, на които да отговори. Беше разпоредил на секретарката да не го свързва с никого, за да навакса необезпокояван с работата си, но до момента не бе отметнал нищо. Мислеше единствено за Мередит, за промяната в отношенията им. Накъде отиваха, запита се той. През последните няколко месеца си задаваше все този въпрос. Какво бъдеще ги чака?

Стана и започна да крачи нервно напред-назад из кабинета. Никога досега не бе изпадал в подобно положение, а и никога не бе предполагал, че ще попадне. През последните месеци Мередит определено придоби голямо значение за него и никой не бе по-изненадан от това развитие на нещата от самия Александър. Отначало тя представляваше само предизвикателство: красива и същевременно интелигентна жена, която сякаш ни най-малко не се интересуваше от него. Той се залови да промени мнението й, да я накара да го желае толкова силно, колкото и той я желаеше. Планът му не успя. Тя продължаваше да не се предава, но той започваше да си мисли, че се влюбва в нея. Когато бяха заедно, се чувстваше по-щастлив от когато и да било. Тя го разбираше, взаимно се разбираха. Тя представляваше огледалното му отражение, второто му его, Жената , която мислеше, че никога няма да намери. Ако само успее да я накара да проумее…

Позвъняването по интеркома наруши мислите му. Отиде до масичката и натисна бутона.

— Категорично дадох да се разбере, че не желая никой да ме безпокои, Стейси — заяви той раздразнено.

— Да, сър, но Джералд Дезмънд звъни от Рим. Твърди, че е изключително важно.

Александър се поколеба за миг.

— Добре, свържи ме — съгласи се той накрая.

— Да, сър.

Александър вдигна слушалката.

— Какво има, Джералд?

— Интересува ли те още приобщаването на „Манети моторс“? — попита гласът от другата страна.

Това вече прикова вниманието на Александър. Интересът му към „Манети моторс“ не бе тайна за никого. Преди три години — тогава още не беше председател на „Киракис“ — бе хвърлил око на автомобилния производител, базиран в Италия. Винаги бе гледал на тази компания като на ценна придобивка за корпорацията, но така и не успя досега, защото ставаше въпрос или за купуване, или за сливане.

— Знаеш, че продължава да представлява интерес — отвърна той.

— И аз така си помислих. Слушай, говори се, че Карло Манети има нужда от значителни капитали, и то веднага — осведоми го Дезмънд. — Взел е няколко големи заема от римски банки. И още — бил направил страхотен нов модел. Щял да прогони всичко друго от улици те, но са му нужни пари, много пари, за да даде ход на проекта.

— Разбирам.

— Все още не е съгласен нито да продава, нито да се слива, но ако изиграеш картите си добре, ще го купиш, без дори да се усети — предложи Дезмънд. — Възможно ли ти е да отскочиш до Рим?

— Моментът сега не е подходящ.

— Тогава защо не изпратиш някой друг. Поговори с Карло. Ако все още не е склонен да те допусне, подкрепи проекта му анонимно. — Последва дълга пауза. — Според мен би имал по-голям успех пред него лично, но щом като няма начин…