Фридрих Незнански - Нощни вълци

— Да не си посмял!

Без да казва нито дума, Андрей с рязък удар в брадичката го събори на пода. Старецът падна и затихна.

В шкафчето-сейф имаше още сто и двадесет хиляди. Андрей възхитено погледна Портнов.

— Ти си гений, Феликс!

Портнов ритна с върха на обувката си безжизненото тяло на Левинсон.

— Я го свести!

Сивунов приклекна и плесна няколко пъти Ян Абрамович по бузите. Той застена и отвори очи. Като видя пак нощните бандити, попита тихо:

— Какво правите?

Вече нямаше сили нито да се страхува, нито да се разправя с тях.

Портнов се наведе над него.

— Дойдохме за милион — бавно и отчетливо произнесе той. — В шкафчето имаше само сто и осемдесет хиляди. За мен това е нищо, дреболия. Разбра ли ме? Трябва ми един милион.

— Вие сте откачили! — пак повтори Ян Абрамович.

Портнов изгледа с досада Сивунов.

— Направо се е вманиачил. Все му се иска да сме се шашнали. Я дай, Андрюха, ютията. Ще трябва да учим човека на ум и разум.

Левинсон веднага разбра какво означава това. Чувал беше от свои познати за бандитски нападения, за страшните начини за изтезание. Досега му се струваше, че се е избавил от подобни изнудвания. Беше се договорил за всичко с престъпния свят. Но дори в кошмарите си не би могъл да си представи, че изнудването ще дойде от образцовите служители на Московското управление за борба с икономическите престъпления.

Именно защото тия двамата не бяха обикновени престъпници, а самите представители на тоя лайнен закон, Ян Абрамович разбра, че те няма да се задоволят с постигнатото. И ако хванат ютията, няма да го плашат, а наистина ще го измъчват. Такива ренегати са способни на всякакво зверство.

Той им даде всичко каквото имаше в апартамента. Пари в рубли и във валута, злато, скъпоценности. Това, естествено, не бяха всичките му средства, но ударът бе наистина сериозен. В тази минута той искаше само едно: да си отидат и да го оставят на мира. После ще се оправя със своите мъчители, главното беше да остане жив тази нощ. И той изпълни всичко, което поискаха от него Портнов и Сивунов.

Левинсон им даде почти един милион.

Това беше първото блестящо проведено „дело“ на Феликс Портнов.

Напред, мислеше си той, се отваря широк път. И ще мине по него като победител.

Седнал в хола на апартамента си в хотел „Русия“, гражданинът на САЩ Феликс Портнов внимателно слушаше докладите на своите сегашни помощници.

— Можем да сложим точка — каза Алекс. — Моите момчета са в пълна готовност да се хвърлят в боя. Нагледали са се по видеото на американски екшъни.

— Обичам ги нашите екшъни — усмихна се Макс. — Добре ги правим.

И тримата бяха емигранти в Америка. Но ако Алекс и Феликс смятаха все пак тази страна за чужда, то Макс напълно се беше адаптирал към новата среда и на всичко американско казваше „наше“. Голям патриот на Щатите беше станал тоя Макс.

Впрочем това не му пречеше да си остава необходим за Феликс човек.

— А ти какво ще кажеш? — обърна се Портнов към него. — При теб как е?

Макс учудено го загледа.

— Но, шефе… Аз всичко докладвах. Ако нещо не съм обяснил както трябва…

— Сигурен ли си, че „черната каса“ ще тръгне именно тогава, когато посочат вашите програмисти?

— Разбира се! — Макс удивено вдигна вежди. — Кога сме се издънвали, шефе?

— Окей — кимна Портнов. — Значи решено. Както се казва, парите са преброени — хайде да ги вземаме.

— Хайде — едновременно кимнаха Алекс и Макс.

Портнов ги освободи. Те се поклониха и излязоха.

На италианци ми се правят, подсмихна се наум Портнов, докато ги гледаше как излизат. Наистина са се нагледали на разни „октоподи“ и „кръстници“. Такива фасони са усвоили, направо да им ръкопляскаш.

Нещо май нервнича, изведнъж се усети той. Нещо трябва да стане, чувствам го, но не знам още какво. И тая неизвестност хич не ми харесва.

Той отиде до прозореца и дълго гледа към Кремъл.

Ти дори не можеш да си представиш, мислеше той, докато гледаше това съкровище на Москва и цяла Русия, а и откъде ще знаеш какъв свински номер се каня да ти извъртя.

Той вдигна телефонната слушалка.

— Портиер?

— Да — отговориха му.

— Донесете ми водка.

— Петдесет грама? Сто?

— Бутилка.

— Какво мезе желаете?

— Кисели краставички.

— Само това?

— Да.

Портнов пак се приближи към прозореца. И дълго, дълго — сякаш очакваше някакъв отговор — гледа към Кремъл.