Фридрих Незнански - Нощни вълци

Сутринта започна със заявлението на Ирина Хенриховна, че ще подаде молба за развод.

Ирина Хенриховна е моята все още законна съпруга, но поради определени причини я наричам предимно по този официален начин.

Въобще Ирина не за пръв път се канеше да се развежда с мен, но днес бе настроена особено войнствено. Исках да й напомня, че разводът засяга не само нас двамата, но и трети човек — дъщеря ни Ниночка. Но Ирина беше изпаднала в такава ярост, че въобще не ме слушаше.

Виждал съм немалко женска ярост — служебно, така да се каже. За тези, които не знаят, мога да съобщя длъжността си: старши следовател по особено важни дела при Главната прокуратура на Русия Александър Борисович Турецки.

Та значи: виждал съм разярени жени, но такава като Ирина тази сутрин не съм срещал. Това не беше жена, дори не разярена фурия — направо никому неподвластна стихия, с която е безнадеждно да се бориш.

Аз и не се опитах.

Всъщност нищо ново не научих за себе си. Все същите претенции както винаги: зарязал съм семейството си, скиторя нощем, детето не ми вижда очите, работя прекалено много, нощувам дявол знае къде и при такъв живот непременно ще пукна съвсем скоро.

Въобще ще изгоря от работа.

Но този тон, господа, тези интонации, тези изпепеляващи погледи… Накратко, едва успях да навлека нещо и свил глава между раменете си, изхвърчах от къщи.

Ама че живот! Като че ли не ми стигат неприятностите на работа.

Да, господа, колкото и да е тъжно да говоря за това, семейният ми живот някак незабелязано и естествено влезе в задънена улица. Да наричаш собствената си жена на малко и бащино име — няма накъде по-зле.

Разбира се, този разгар на страстите можеше да се предотврати, ако бях взел навреме мерки. Но аз я карах безгрижно и преди няколко седмици моята съпруга, майката на детето ми, тържествено ми заяви: нямам намерение да разговарям повече с теб, гражданино Турецки.

Най-много ме засегна думата „гражданин“. Сякаш съм подследствен. И след като ме наричаш „гражданино Турецки“, защо на „ти“? Накратко излязох от релсите.

— Вижте какво, Ирина Хенриховна — казах й. — През цялото време ми говорите, че вече съм ви чужд. От този момент ще се обръщам към вас на малко и бащино име и ще спя на дивана. Моля да ме разберете правилно.

Но естествено тя ме разбра неправилно. Веднага реши, че съм си хванал любовница, което беше въпиюща неистина: аз не мога да се срещам постоянно с една и съща жена. И ако въобще ще говорим за любовници, то само в множествено число. Извинете за подробностите.

Ако трябва да съм честен, с ръка на сърцето ще кажа, че всичко отдавна вървеше натам. Не знам за какво ме намрази жена ми, но последните месеци нещата между нас съвсем не вървяха. Да не говорим за секса.

Дори не ми се мисли защо тя така не може да ме понася. За себе си да не говоря.

Засега.

Когато пристигнах в следственото управление, се качих в кабинета си. Независимо от доста ранния час Лиля Федотова, член на моята следствена група, вече седеше зад бюрото си и се правеше, че работи.

А може и наистина да работеше — трудно мога да определя. Често ми се струва, че при младите работата е на втори план, а на първи — любовта, развлеченията, танците.

Лиля също е следовател и с нея си делим този кабинет. Удобно е — тя ми помага при разследването на редица дела.

Съвсем неотдавна я утвърдиха на длъжността следовател в Главната прокуратура. Надявах се, че този радостен за нея факт някак си ще повлияе на дължината на полите й. (На мен свят ми се завива от нейните безкрайно дълги крака. Краката на Лиля са красиви и това постоянно ме разсейва, пречи, така да се каже, на работата.) Веднъж дори ми се стори, че е дошла съвсем без пола, но се оказа, че просто е с някакви шорти.

Преди, когато Лиля Федотова работеше в Московската градска прокуратура и беше временно прикрепена към моята бригада, тя изглеждаше съвсем друг човек. Дори подозирах, че е влюбена в мен: така възхитено и предано ме гледаше. Но откакто я назначиха на щат в Главната прокуратура под мое началство, всичко това се дяна неизвестно къде. Сега тя е самоуверена и независима млада жена, със свой собствен поглед и съждения за нещата. Сега аз започнах да мисля как да се примъкна към нея.

Примерно предлагам й да поговорим за делото, което тя води самостоятелно, решавам да й помогна като „стара пушка“ на неопитния новобранец.

И какво? Получавам направо зашеметяващ отказ от момичето, което съвсем доскоро ме зяпваше в устата само да я отворех.