Фридрих Незнански - Нощни вълци

— Да. — Тя повдигна чак сега зелените си очи. — Разбрах. Няма да те лъжа. Не ми трябва.

Портнов кимна:

— Браво, точно така. Засега ще останеш при мен. А после ще видим.

„После ще видим“, както правилно разбра Юля, криеше в себе си перспективата да попадне в публичен дом или просто да стане улична проститутка. Което въобще не я устройваше. И тя реши да привърже Портнов към себе си. Да стане незаменима за него. И при това да си остане загадъчна.

От този ден всяка нейна стъпка беше строго премислена. Целта й беше една — да не отказва нищо на Портнов, но същевременно да го държи на диета. Това си беше направо изкуство и тя изцяло му се посвети.

Феликс Портнов виждаше всичките й усилия и признаваше успеха им. Забавляваха го старанията на Юля, но той не се заблуждаваше — разбираше, че това е просто старание. И то има съвсем косвено отношение към любовта.

— Все чакам — говореше той на Юля — кога ще започнеш да ме ненавиждаш.

В отговор тя му даряваше изумрудения си протестиращ поглед.

Такава умница той още не беше имал. Толкова нежна и умела — също. Трябваше да я пази. Може пък тя изобщо да беше единствената такава на земята.

Да я пази и да я държи в подчинение.

А за това в едната ръка трябваше да държи бонбонче, а в другата — камшик.

Феликс Портнов внимателно огледа помощниците си.

Високият слабоват Алекс Шер, известен и като Алексей Шерман, и Макс Кей, същият Максим Кисерман, мъж с внушително шкембенце, заедно с него решаваха сега най-важния си проблем: как да „заработят“ за компанията на Портнов поредните милиони долари.

Този път милионите трябваше да бъдат пет и половина. По-точно пет милиона и шестстотин хиляди американски долара.

Сумата си заслужаваше всички здраво да се понапънат.

Феликс Портнов беше гражданин на Съединените американски щати. Днес почти никого не интересуваше, че този човек с прякора Адвоката е излежавал присъда в лагер край Воркута.

Честно казано, Феликс Портнов никога не беше изпитвал кой знае каква нужда от пари. Нито в детството си — майка му работеше в системата на съветската търговия, а баща му в Държавна сигурност (затова и го нарекоха Феликс, в чест на Дзерджински), — нито в младежките си години, когато в горните класове той сполучливо въртеше далавери с валута, нито в по-зрялата му възраст, когато, след като завърши юридическия факултет на Московския държавен университет, постъпи на работа в УБХСС.

„Ако незнанието на законите не освобождава от отговорност, то познаването им може значително да ти облекчи живота“ — това шеговито изречение на един доцент по наказателно право стана жизнено кредо на Портнов още в студентските години.

Управлението за борба с разхищаването на социалистическата собственост (УБХСС) беше сериозно учреждение. Именно работата тук стана отправна точка за пътя, който си избра Портнов.

Той започна като непримирим борец с крадците на народното имане и много бързо се изкачи по служебната стълбица. На двадесет и пет години вече беше старши инспектор, капитан от милицията. Имаше добро име пред началството и възлагаха на него големи надежди.

Неведнъж се опитваха да го подкупят, но той твърдо пазеше имиджа си на неподкупен. Впрочем и това беше планирано. Портнов както никой друг имаше точна представа какво ще му се случи, ако, не дай бог, някой от своите или чуждите от сродните ведомства го спипа. Прекалено много зложелатели мечтаеха кога най-после тоя натегач Портнов ще се препъне. И тогава изобщо нямаше да липсват мераклии да го наритат. Твърде много колеги му завиждаха и прекалено много търгаши и „сенчести“ бизнесмени жадуваха да видят краха му.

Пък и какво е рушветът? Ако някой бизнесмен от сенчестата икономика е направил милион — то колко може да предложи на Портнов като компенсация, та да го остави на мира? Пет, хайде да са десет хиляди. Това, разбира се, са огромни пари за един инспектор, който получава двеста, най-много триста рубли. Но не и за Портнов. За някого десет хиляди са големи пари, но за него са джобни.

И най-главното. Щом вземеш подкуп, веднага ставаш задължен на онзи, който ти го дава, започваш да зависиш от него. А за Портнов най-важното беше усещането за независимост. Независимост от всички!

Той търпеливо чакаше своя час. Умението да чака никога не го беше подвеждало.

Докато изпълняваше старателно задълженията си, той не пропускаше да се вглежда внимателно в хората, с които работеше. От цялото си обкръжение набеляза двама: старши лейтенант Андрей Сивунов от своя отдел в УБХСС и шофьора Ваня Матюхин. Той ги наблюдава няколко месеца, постепенно се сближи с тях и започна внимателно да ги подготвя за работата, която им беше определил. Когато дойдеше времето, Портнов не се съмняваше, че двамата с готовност ще се съгласят.