Фридрих Незнански - Нощни вълци

Едната все пак попита:

— Чашка кафе?

Той мълчеше мрачно.

И в това време от кабинета на Радзиевски се чу плясък, сякаш някой удари с длан по бюро.

Момичетата се спогледаха разтревожено.

— Какво става там?

— Ей сега ще видя — каза едната и тръгна към кабинета.

Володин я спря:

— Не мърдай!

В ръката му се появи пистолет със заглушител.

Секретарката подплашено отстъпваше от вратата на кабинета, като гледаше с разширени от ужас очи пистолета.

В това време от кабинета на Радзиевски излезе Кравцов и мълчаливо се насочи към вратата насреща — в кабинета на заместника. Държеше в ръка същия пистолет със заглушител. Той не обърна никакво внимание на секретарките. И напразно.

Като го видяха да излиза от кабинета на шефа им с оръжие в ръка, двете момичета пронизително запищяха и това ги погуби.

Двата изстрела прозвучаха почти едновременно. Кравцов застреля по-близката до себе си, а Володин — другата. Впрочем изстрели можеше да ги нарече човек само условно просто две изплющявания.

Без да се задържа повече, Кравцов влезе в кабинета на заместника с насочен пистолет. Володин застана до вратата на приемната, за да блокира достъпа на някой, който евентуално бе чул писъците.

Володин чу пак два изстрела — Кравцов приключи задачата си в кабинета на заместника.

Когато Кравцов излезе от кабинета, вратата на приемната се отвори и нахълта охранителят. Като видя Кравцов с пистолет в ръката, той стреля, без да се замисля, и го улучи в гърдите. Следващия изстрел даде Володин — в тила на охранителя. Той падна по лице на мокета.

Кравцов беше още жив, но раната бе сериозна.

— Трябва да се махаме — едва изговори той. — Помогни ми, Миша.

Володин мълчаливо го гледаше.

— Вземи ме, Миша — хриптеше Кравцов. — За бога, помогни ми…

Като го гледаше все така невъзмутимо, Володин каза тихо:

— Виждаш ли, Семьон Сергеевич, че бях прав. Добре, че ми каза предварително името.

Той насочи пистолета си срещу него. Дулото му гледаше като черно око, което изведнъж се взриви и в главата на Кравцов избухна мълния.

Володин невъзмутимо напусна приемната.

Докато той излизаше от офиса, го забеляза само старата чистачка, която се беше свила от страх в един ъгъл на коридора.

Володин не я забеляза, обаче бабичката го изпрати с изплашен, но внимателен поглед.

Стас Аленичев изпращаше Люба на летището.

Отидоха дотам с такси и Люба се тревожеше през цялото време, че ще закъснее: регистрацията на пътниците приключваше четиридесет минути преди полета.

Но успяха, макар Стас леко да съжаляваше за това.

Пред вратата на коридора за заминаващите пътници Люба спря и му подаде ръка.

— Довиждане, Стас. Благодаря ти за всичко.

— Люба — каза той, — може би…

И млъкна. Мълча доста дълго, преди да се осмели да произнесе:

— Може би ще останеш?

После, когато тя отлетя, Стас дълго се чудеше: нима тази не съвсем млада вече жена така му влезе в душата само защото готвеше вкусно? Нима за това се реши да й предложи ръката и сърцето си? А той само за това мислеше през последните дни, преди тя да си замине.

В онази нощ се прибра вкъщи към два през нощта. Спеше му се ужасно. Съвсем беше забравил, че отстъпи стаята е и на дъщерята на покойния Маков. Затова влезе шумно и без да се замисля, светна лампата.

Люба седна на леглото и го загледа, като примигваше от ярката светлина.

— Ох — каза Стас и уморено се подпря на стената. — Извинете, Любов Григориевна.

Тя мълчеше и го гледаше.

— Простете — повтори Стас. — Аз само за минута…

Люба бързо се надигна от леглото и както си беше по нощница, отиде до Стас. После погали с ръка косата му.

— Умори ли се? — ласкаво каза тя. — Натича ли се…

Той изведнъж почувства, че ужасно му се иска… не, не да се нахвърли на нея, да я прегърне и да я нацелува… Той разбра, че просто иска да сложи чело на рамото й и… да заплаче.

Какво е това? Любов? Или просто срив от нервната работа, убийци, жертви, Портнови разни, а тук — една обикновена руска жена, толкова близка и примамлива.

Родна.

Май имаше една такава песен — „ето че се срещнаха две самотности“… Това е за тях, за Стас и Люба. Някакъв миг, мимолетно прозрение и това, което преди малко изглеждаше немислимо, сега му се струваше единственото възможно. Като се задъхваха от напиращите чувства, двамата се прегърнаха здраво.

Способността да мисли се върна при него след доста време. Когато Стас погледна часовника, разбра, че и тази нощ няма да спи. Време беше за работа.