Фридрих Незнански - Нощни вълци

Той вече и не искаше да спи. Изобщо не искаше. Огромно, безкрайно щастие го преизпълваше и му се струваше, че и Люба изпитва същото.

— Ще ти направя кафе, искаш ли? — прошепна тя и леко се изправи.

Той се опъна на леглото и замря с блажена усмивка.

Щастие…

После те закусиха, по-точно закусваше той, а Люба седеше срещу него на масата и го гледаше усмихнато.

— Кога ще се върнеш днес? — безгрижно попита Люба и изведнъж млъкна стреснато.

Стас разбра защо. „Страхува се, че ще я разбера неправилно, сякаш заявява правата си над мен.“

— Не знам точно — отговори той. — И честно казано, никой не знае. Дори Господ Бог. Но ти имаш право да ме питаш за това винаги, когато поискаш.

— Благодаря — каза Люба. — В колкото и да се върнеш, аз ще те чакам.

Колко е просто, помисли той. Колко елементарно просто. Това е всичко, което ти е нужно на тоя свят — да те чакат.

— Може би ти ще останеш? — попита я той.

— Аз ще се върна, Стас — отвърна тя. — Непременно ще се върна.

— Ще те чакам.

— Ще се върна.

— Само гледай да е по-бързо, а…

— Добре — каза тя. — Обичам те, Стас.

— Обичам те, Люба. Ще те чакам.

— Ще се върна.

Те биха повтаряли тези думи до края на света, ако не ги прекъсна служителката на „Аерофлот“, която регистрираше пътниците.

— Побързайте, гражданко — каза тя и отмина.

И те се събудиха.

Люба погали косата му с познатия жест и каза:

— Аз загубих баща си. И намерих теб. Излиза, че в живота има и справедливост.

— Да — съгласи се той. — Животът е прекрасен и аз те обичам.

Стас почти беше стигнал сградата на МУР, когато край него рязко спря черна волга, като изпищя със спирачките. До шофьора седеше шефът му Грязнов, който извика през прозорчето:

— Влизай в колата!

Стас се набута на задната седалка, където вече седеше Турецки.

— Привет! — дружелюбно поздрави следователят. Грязнов забеляза това и продължи темата, която бяха обсъждали до този момент — Аленичев:

— Не лош служител, само че се шляе неизвестно къде. Ние го търсим, а него го няма никъде.

— Изпращах… — започна Стас и изведнъж се смути. Не му се искаше да посвещава никого в личния си живот.

— Изпращали сте любимата жена? Познах ли? — веднага откликна Турецки.

Така приятелски го каза, че Стас се засмя.

— Къде отиваме? — попита той, за да смени темата.

— Отиваме, приятелю, на Ленинградски проспект — вече сериозно каза Турецки.

— Убийство?

— Да. Макар че не съвсем точно — убийство, но умножено по шест.

— Как така? — не разбра Стас. — Особено жестоко или какво?

— Шест трупа — каза Грязнов.

— Да не се е взривило нещо? — попита Стас.

Грязнов беше в мрачно настроение.

— Като отидем, ще видим сами.

Дори виделият какво ли не Грязнов изтръпна, когато огледа местопрестъплението.

Шефът на компанията „Ново Внуково“ Леонид Радзиевски, неговият заместник Фьодор Вешняков, двете секретарки и охранителят бяха убити с изстрели от пистолет. Поне такива бяха гилзите, които извършителят не си беше направил труда да прибере.

Имаше още един труп, но той не беше на служител от фирмата. Старата чистачка съобщи, че убитият е дошъл заедно с другия — оня, който излязъл, без да я забележи. Тя си имала един килер, където понякога дори спяла, когато станело късно, та се навряла там и убиецът не я видял… Тя го видяла, а той нея — не.

— Слушайте, бабче — ласкаво се обърна към нея Турецки, — добре ли разгледахте тоя, дето се измъкна?

Тя закима бързо:

— Аха, разбира се, че го разгледах, как не… Един такъв немного висок… И походката му беше една такава…

— Каква?

— Припряна. Бързаше.

— Така ли? — каза Турецки. — Че закъде е бързал? Да не са го гонели?

— Ами — каза бабичката — може би…

— Защо може би?

— Ами той нали ги изби всичките! — обясни жената на Турецки. — Затова и е бързал, да не го хванат.

— Как се казвате?

— Анастасия Петровна.

— Забележително, Анастасия Петровна. Как изглеждаше тоя убиец?

— Нали ви казвам — въздъхна старицата. — Той… — И тя замълча.

— Какво, Анастасия Петровна? — внимателно я попита Турецки.

Чистачката огледа присъстващите объркано.

— Как така? — с недоумение проговори тя. — Нали го гледах…

— И какво?

— Ами това! — неочаквано рязко отвърна тя. — Това, че няма какво да си спомня. Съвсем нищо.

Турецки й посъчувства.

— Е, може би все нещо ви се е набило в очите. Бенка някоя, белег…

— Не, не — мърмореше бабичката. — Нищо. Пустота някаква.