Фридрих Незнански - Първата версия

— Вече говорих и с Романова, и с Грязнов. Така че съм в течение на събитията. Въпреки че коментарът ти, естествено, не би бил излишен. Но сега ти се обаждам за друго. Събери, моля те, всички материали по делото Норман Кларк и се качи при мен.

— Случило ли се е нещо?

— По лично разпореждане на президента сме длъжни да предадем материалите на Службата за външно разузнаване и да приключим случая. Намесиха се държавни интереси.

— Добре, Костя, сега идвам.

Ето, от трън, та на глог. Ние, разбираш ли, по цели нощи не спим, търчим насам-натам като разгонени кози, а после се обажда някакъв солиден чичко и казва: бу-бу-бу, по лично разпореждане… И цялата работа се покрива.

Държавни интереси, мамка им!

— Влизай, влизай — махна с ръка Меркулов.

Той говореше с някого по телефона.

— Да, да… „Южинска“? Знам, естествено… Ще дойдем след половин час… Добре.

— Знаеш ли кой беше? — попита Костя, след като затвори.

— Президентът? — предположих.

— Почти — засмя се Костя. — Директорът на Службата за външно разузнаване Евгений Анатолиевич Маков. Лично. Виждаш ли, те все пак послушаха съвета ми и се обърнаха към президента.

— Е, майната му на този Кларк. Сами да се оправят с шпионите си. На мене ми втръсна. Сигурно ми е време да напускам прокуратурата. Ще се хвана да охранявам някоя банка. Едно денонощие на работа, три вкъщи. И вечна пролет.

— Стига, стига, по-кротко. Сега отиваме на „Южинска“. Може да се каже, че сме поканени в светая светих, в конспиративната квартира, принадлежала до последния момент на познай кого?

— Фотиев?

— Той самият.

— Да взимам ли оръжие? — попитах мрачно и без ирония.

— Няма нужда, викат ни на мирни преговори.

— Сприятелил се вълкът с овцата — резюмирах аз.

— Е, най-малко приличаш на овца — усмихна се Костя. — Взе ли всички материали?

— Обиждаш ме, началник.

… Евгений Анатолиевич Маков беше самото радушие. Толкова се радваше на посещението ни, като че ли цял живот си беше мечтал да пообщува с представители на прокуратурата на своя територия и в неофициална обстановка.

С това и започна, след като ни покани да седнем:

— Съгласете се, уважаеми приятели, че в нова Русия мнимите противоречия между нашите ведомства трябва да останат в миналото. В крайна сметка ние се занимаваме с една и съща работа. А именно — със сигурността на нашата родина. Какво ще пием?

— Водка — мрачно казах аз.

Изглежда, в квартирата нямаше никой, освен Маков. И да имаше охрана, тя бе много умело маскирана. Във всеки случай Евгений Анатолиевич отиде сам до кухнята и донесе изпотена бутилка „Абсолют“, чашките вече ни чакаха на масичката за списания, също както и мезетата. Сандвичи с хайвер и салам, кисели краставички лежаха в линийките. Като в най-добрите семейства.

— Е — каза Маков след първата чашка, — мога да ви поздравя, Александър Борисович.

— За какво? — осведомих се аз.

— Вие изключително умело изиграхте Службата за външно разузнаване. А това, трябва да ви кажа, се удава на малцина. Внимателно следяхме всички ваши придвижвания. В пространството и времето.

Той внезапно се усмихна, като че ли невероятно оригиналната мисъл за методите на придвижване на следователя Турецки му доставяше истинска, едва ли не чувствена наслада. Ах, как мразех цялото им учреждение с лъжливите им усмивки, престъпни полковници и всемогъщи връзки!

— Казано честно, вашите действия ни причиниха немалко неприятности. Ще разберете защо бяхме толкова заинтересовани от този случай, след като ви съобщя сведенията, които още липсват във вашите документи. Дори не смятам за нужно да ви предупреждавам, че това е предмет на най-строга държавна тайна… — Усмивката изчезна от лицето на Маков също толкова стремително, колкото се беше появила.

„Не смяташ за необходимо, а ни предупреждаваш“, злобно си помислих аз.

— Дълги години Норман Кларк беше наш агент за влияние в Щатите. Най-добрият агент. Велик агент. Нашата страна му беше задължена до голяма степен за относителното равновесие в противопоставянето със Запада. На първо място със САЩ. Мисля, че няма нужда да ви доказвам, че не преувеличавам.

Реших да взема инициативата в свои ръце и налях водка в чашите, което бе възприето като сигнал за съвсем определено действие. Водката разля по жилите ми приятна топлина и почувствах, че злобата ми постепенно утихва, отстъпвайки място на хладно внимание.

— Не знаете само едно, а и не бихте могли да научите — как загина Норман Кларк. Е, в замяна на тези материали — той кимна към папките, които донесохме с Меркулов — ще ви разкрия тази последна тайна от живота, по-точно смъртта на последния велик шпионин…