Фридрих Незнански - Първата версия

С нервно движение на показалеца си Рути изтръска пепелта навън от пепелника. Забелязах колко красиви, изящни и дълги са пръстите й.

— Изглежда, се учудвате, господин Турецки, че така лесно се съгласих да обера апартамента на стария си приятел Норман Кларк?

— По принцип, да. Но сега повече ме интересува кой е този Фотиев.

— Фотиев? Полковник от Службата за външно разузнаване и по съвместителство убиец на моя съпруг Семюъл Спиър.

— Откъде знаете това?

— Кларк ми разказа и ме посъветва да се пазя от този човек.

— Защо Фотиев е убил съпруга ви?

— Разбира се, не го е убил лично, беше организирал автомобилна катастрофа. Семюъл лекомислено проникна в някакви тайни, свързани с интересите на външното разузнаване. Норман го предупреждаваше да прекрати частното разследване, но Семюъл не го послуша. И беше убит.

— А Кларк беше ли замесен в убийството?

— Твърдеше, че не. Но не съм убедена в това.

— Защо тогава се сдушихте с убийците на вашия съпруг?

Лицето й стана сурово.

— Не знаете как умеят да отмъщават жените. А аз имах възможността да отмъстя на всички наведнъж. Напук на Семюъл исках все пак да бъда истински богата — той завеща почти цялото си състояние на фонда, а аз му бях жена. Кларк постоянно ме мамеше — през фонда минаваха огромни пари, от които получавах жалки трохи. С тези картини щях прекрасно да компенсирам причинените ми морални и материални щети.

— А как щяхте да отмъстите на Филин и Фотиев?

— Нямаше да получат нито цент от тази колекция. Картините щяха просто да изчезнат от полезрението им. И аз също. Бях подготвила всичко.

Честна дума, бях поразен от наивността на тази вманиачена жена. Може би Филин и Фотиев действително нямаше да получат нищо, но нейният шанс бе още по-малък. Надали Буцков и Степашин биха изпуснали толкова апетитна хапка.

Така че при всички положения парите й отиваха на кино.

— Кога заминавате от Москва?

— О, давате ми съвет да си замина по живо по здраво?

— Нещо такова…

— Утре урежда ли ви?

— Мисля, че урежда вас.

— Позволете ми тогава на прощаване да направя един красив жест. — Тя говореше вече съвсем спокойно, явно се бе овладяла окончателно.

После отиде в другата стая и след минута се върна, държейки в ръце тънка папка.

— Тук са всички документи, подписани от Норман Кларк и заверени по всички правила. Те се отнасят до предаването на картините на Музея на частните колекции.

— Благодаря — късо казах аз, приемайки документите.

Учудващо е, но не изпитвах лоши чувства към тази жена. Разделихме се едва ли не като приятели.

Когато пристигнах в прокуратурата, работният ден вече бе приключил. Влязох в непривично празния си кабинет.

Седях на бюрото и машинално прехвърлях документите от едно място на друго. На душата ми бе още по-пусто отпреди. Все пак дори професията ми, покрай която непрекъснато се сблъсквам със смъртта, не ме научи да се отнасям спокойно към нея. Особено когато загиват близки хора…

Би трябвало вече да съм се превърнал в бездушна машина, настроена за разгадаването на заплетени престъпления. Но кой знае защо не бях. И всяка следваща смърт не ме закаляваше, не, по-скоро избиваше почвата изпод краката ми.

Знаех, че и този път ще го преживея, разбира се. Всичко ще преживея. Но белезите в сърцето остават завинаги.

Честно казано, в този момент вече не ме вълнуваше дори загадката на смъртта на Норман Кларк-Бородкин. Така или иначе беше малко абстрактен за мен, нещо като герой на грандиозен шпионски роман. Гланцовата му усмивка от обложката на „Парадоксите на Кларк“ така и не се превърна в усмивката на реален човек.

Горе-долу по същия начин четем съобщенията от светската хроника, историите за сложните отношения между принцове и принцеси, сензационните статии за тайните на пиратските съкровища и тайнствените нюанси на голямата политика. Всичко това уж се случва в същия свят, в който живеем и ние, но да се докоснеш с ръка до този свят, за да се убедиш в реалността му, е на практика невъзможно.

Дълбокоумните ми размисли, с които се спасявах от прекалено тежките спомени за смъртта на Марина и Серьожа, бяха прекъснати от звъненето на телефона.

Ако звънеше другият телефон, щях да се направя, че ме няма. Но това беше телефонът за пряка връзка с Меркулов.

— Оказва се, че си на работа значи — разнесе се сериозният глас на Костя. — А аз те търся навсякъде.

— Да, Костя, седя си и размишлявам. Исках утре сутринта да ти докладвам за всички обстоятелства…