Агата Кристи - Среща със смъртта

— Колко сте съобразителна, мадам — тихо каза Поаро.

Последва мълчание. Сетне Поаро малко афектирано прочисти гърлото си и продължи:

— Вече разрешихме загадката за това, което бих нарекъл втората спринцовка. Тя е принадлежала на мисис Ленъкс Бойнтън, била взета от Реймънд Бойнтън, преди да тръгнат от Ерусалим, Карол я взела от Реймънд, след като открила мъртвото тяло, хвърлила я, мис Пиърс я намерила, а мис Кинг заявила, че е нейна. Предполагам, че сега е у мис Кинг.

— Вярно е — каза Сара.

— Така че, когато току-що казахте, че е ваша, вие сторихте това, което твърдяхте, че не ви е присъщо — изрекохте една лъжа.

Сара спокойно произнесе:

— Това е съвсем различен вид лъжа. Тя… тя не е професионална лъжа.

Жерар одобрително кимна.

— Да, точно така. Напълно ви разбирам, мадмоазел.

— Благодаря — каза Сара.

Поаро пак прочисти гърлото си.

— Нека сега разгледаме нашето разписание. И така:

Бойнтънови и Джефърсън Коуп напускат лагера… 3,05 (прибл.)

Д-р Жерар и Сара Кинг напускат лагера 3,15 (прибл.)

Лейди Уестхолм и мис Пиърс напускат лагера 4,15

Надин Бойнтън оставя свекърва си.

Д-р Жерар се връща в лагера… 4,20 (прибл.)

Ленъкс Бойнтън се връща в лагера… 4,35

Надин Бойнтън се връща в лагера, говори с мисис Бойнтън… 4,40

и отива в голямата шатра… 4,50 (прибл.)

Карол Бойнтън се връща в лагера… 5,10

Лейди Уестхолм, мис Пиърс и мистър Джефърсън Коуп се връщат в лагера… 5,40

Реймънд Бойнтън се връща в лагера… 5,50

Сара Кинг се връща в лагера… 6,00

Откриване на тялото… 6,30

Забелязвате, че съществува един промеждутък от двадесет минути между четири и педесет, когато Надин Бойнтън е оставила свекърва си и пет и десет, когато се е завърнала Карол. Следователно, ако Карол говори истината, мисис Бойнтън трябва да е била убита през тези двадесет минути.

А сега, кой би могъл да я убие? По това време мис Кинг и Реймънд Бойнтън са били заедно. Мистър Коуп (при това той не е имал никаква видима подбуда да я убие) има алиби. Бил е с лейди Уестхолм и мис Пиърс; Ленъкс Бойнтън се намирал заедно със съпругата си в голямата шатра. Д-р Жерар стенел от треска в своята. Лагерът е празен, момчетата спят. Моментът е подходящ за престъпление. Имало ли е човек, който би могъл да го извърши?

Погледът му замислено се отправи към Джиневра Бойнтън.

— Имало е един човек. През целия следобед Джиневра Бойнтън е била в шатрата си. Така ми казаха, но в действителност има доказателства, че тя не е била в шатрата си през цялото време. Джиневра Бойнтън направи едно много знаменателно изявление. Тя каза, че в треската си д-р Жерар произнесъл името й. А и д-р Жерар ни съобщи, че по време на треската си сънувал лицето на Джиневра Бойнтън. Но това не е било сън! Той наистина е видял лицето й, когато стояла до леглото му. Помислил си, че е под въздействие на треската, но е било в действителност. Джиневра е била в шатрата на д-р Жерар. Не е ли възможно тя да е отишла да върне спринцовката, след като я използвала?

Джиневра Бойнтън вдигна главата си, увенчана с корона от златисто-червени коси. Големите й красиви очи се втренчиха в Поаро. Погледът им беше странно безизразен.

— А, само това не! — извика д-р Жерар.

— Дали тогава е толкова невъзможно от психологическа гледна точка? — запита Поаро.

Французинът сведе поглед.

Надин Бойнтън рязко заяви:

— Това е съвсем невъзможно!

Поаро бързо отмести поглед към нея.

— Невъзможно ли, мадам?

— Да — тя спря за малко, прехапала устни, после продължи: — Не мога да слушам такова безсрамно обвинение срещу по-малката си зълва. Ние… всички ние… знаем, че това е невъзможно.

Джиневра леко се раздвижи на стола си. Устните й се отпуснаха в усмивка — трогателната, невинна, полу-неосъзната усмивка на съвсем младо момиче.

Надин повтори:

— Невъзможно е.

Нежните черти на лицето й бяха станали твърди и решителни. Погледът, който срещна очите на Поаро, беше непоколебим.

Поаро направи лек поклон.

— Мадам е много умна.

Надин спокойно запита:

— Какво искате да кажете с това, мосю Поаро?

— Искам да кажа, мадам, че през цялото време ми беше ясно, че вие имате това, което се нарича „превъзходна глава“.

— Ласкаете ме.

— Едва ли. През цялото време вие спокойно и от всички страни сте преценявали положението. Останали сте в привидно добри отношения с майката на съпруга си, считайки това за най-доброто решение, но вътре в себе си сте я осъждали и обвинявали. По мое мнение преди известно време вие сте осъзнали, че единственият шанс за щастието на съпруга ви е той да положи усилия да напусне дома, да заживее самостоятелно — с каквито и трудности и лишения да е свързано това. Вие сте била склонна да поемете всички рискове и сте се стараела да му повлияете точно в тази насока. Но вие сте претърпяла провал, мадам. Ленкъс Бойнтън вече е бил изгубил всякакво желание да бъде свободен. Задоволявал се е да тъне в състоянието си на дълбока апатия и меланхолия.