Агата Кристи - Среща със смъртта

Преди да продължите с изпълнението на плана си, вие правите един последен опит да подтикнете съпруга си да действа. Казвате му, че имате намерение да се омъжите за Джефърсън Коуп. Макар че съпругът ви ужасно се разтревожва, той не реагира така, както сте очаквали и затова вие привеждате в действие плана си за убийство. Връщате се в лагера, като по пътя разменяте няколко приятни, незначителни думи с лейди Уестхолм и мис Пиърс. Качвате се там, където е седяла свекърва ви. Спринцовката е лекарството е готова. Лесно е да хванете старата дама за китката и, с вашата сестринска опитност, да забиете иглата. Всичко това става, преди свекърва ви да осъзнае какво правите. От мястото, където се намирали, далеч в долината, останалите виждат само, че й говорите и се навеждате над нея. След това вие съзнателно донасяте един стол и сядате там за няколко минути, очевидно заета в спокоен разговор. Смъртта трябва да е настъпила почти моментално. Вие седите и говорите на една мъртва, но кой ще се досети за това? После внасяте стола и слизате в голямата шатра, където намирате съпруга си да чете книга. И се стараете да не излизате от тази шатра! Сигурна сте, че смъртта на мисис Бойнтън ще бъде отдадена на слабото й сърце. И тя наистина ще се дължи на слабото й сърце. Само в едно не е успял планът ви. Вие не можете да върнете спринцовката в шатрата на д-р Жерар, защото той е вътре и има треска и макар и вие да не знаете това, той вече е забелязал отсъствието на спринцовката. Това, мадам, е бил пропускът при едно във всяко друго отношение съвършено престъпление.

За момент се възцари тишина, мъртва тишина, сетне скочи Ленъкс Бойнтън.

— Не — извика той. — Това е отвратителна лъжа. Надин не е сторила нищо. Няма начин. Майка ми… майка ми вече беше мъртва.

— А? — погледът на Поаро спокойно се отмести към него. — И така, в края на краищата, сте я убили вие, мистър Бойнтън.

Отново минута мълчание — после Ленъкс се отпусна на стола и вдигна треперещи ръце към лицето си.

— Да… така е… аз я убих.

— Взели сте дигитоксина от шатрата на д-р Жерар?

— Да.

— Кога?

— Както… както казахте вие… сутринта.

— И спринцовката?

— Спринцовката ли? Да.

— Защо убихте старата?

— Иска ли питане?

— Но аз питам, мистър Бойнтън!

— Та нали знаете… жена ми ме напускаше… с Коуп…

— Да, но вие сте научили това едва следобеда.

Ленъкс впери в него поглед.

— Естествено. Когато бяхме излезли…

— Но вие сте взели отровата и спринцовката сутринта — преди още да сте научили.

— Защо, по дяволите, не ме оставите на мира с вашите въпроси? — Ленъкс млъкна и прокара по челото си трепереща ръка. — И без това, какво значение има?

— Има голямо значение. Съветвам ви, мистър Ленъкс Бойнтън, да ми кажете истината.

— Истината ли? — загледа го Ленъкс.

— Точно това казах — истината.

— Ей, богу, ще я кажа — внезапно заяви Ленъкс. — Но не знам дали ще ми повярвате. — Той пое дълбоко дъх. — Онзи следобед, когато се разделих с Надин, бях абсолютно разнебитен. Не бях и сънувал, че тя ще ме остави заради някой друг. Бях… бях едва ли не като луд. Чувствах се сякаш бях пиян или прекарал тежка болест.

Поаро кимна:

— Отбелязах описанието, което даде лейди Уестхолм на походката ви, когато сте минали покрай нея. Ето защо бях сигурен, че жена ви не говори истината, когато заяви, че ви е казала, след като и двамата сте се върнали в лагера. Продължавайте, мистър Бойнтън.

— Аз едва ли разбирах какво правя… Но като се приближих до лагера, мозъкът ми сякаш се проясни. Внезапно ми просветна, че трябва да виня само себе си! Аз съм бил един жалък червей! Още преди години е трябвало да се опъна на мащехата си и да се очистя оттам. И ми дойде наум, че даже и сега може да не е твърде късно. Ето я, тя беше там, старата вещица, седнала като гаден идол на фона на червените скали. Качих се направо горе, за да си разчистя с нея сметките. Имах намерение да й кажа просто това, което мисля и да обявя, че се махам. Въртеше ми се налудничавата идея, че мога да си обера крушите веднага, още онази вечер… заедно с Надин и през нощта как да е да стигнем до Маан.

— О, Ленъкс… скъпи…

Възклицанието беше съпроводено с нежна, продължителна въздишка. Той продължи:

— И тогава, господи! — само да ме беше бутнал някой и щях да падна. — Тя беше мъртва. Седеше си ей-така, и мъртва… Аз… аз не знаех какво да правя… стоях онемял… като ударен всичко, което бях решил да й изкрещя в лицето, стоеше като запушено в мен… тежеше като олово… не мога точно да обясня… Като камък — точно така се чувствах — като вкаменен. Машинално направих нещо — вдигнах ръчния часовник — лежеше в скута й, и го сложих на ръката, нейната ужасна, отпусната, мъртвешка ръка…