Агата Кристи - Среща в Багдад

Капитан Кросби излезе от банката с доволния вид на човек, току-що осребрил чек и открил, че влогът му е бил малко по-голям, отколкото е предполагал.

Капитан Кросби често изглеждаше доволен от себе си, принадлежеше към тази порода хора. Бе нисък и набит, с леко червендалесто лице и настръхнали армейски мустаци. Походката му не бе лишена от напереност. Дрехите му може би бяха малко крещящи. Обичаше хубавите анекдоти. Хората го намираха за приятен. Мил и приветлив човек, симпатичен, макар и твърде обикновен. Неженен. С нищо не изпъкваше. Изтокът е пълен с хора като Кросби.

Улицата, на която излезе капитан Кросби, се казваше Банк Стрийт — нищо чудно, след като повечето банки в града бяха разположени на нея. В банката бе хладно и тъмно и намирисваше на мухъл. Преобладаващият звук беше тракането на многобройни пишещи машини.

Самата улица бе слънчева, изпълнена с облаци прахоляк и оглушителна смесица от шумове. Настойчивите спирки на клаксони и провикванията на продавачи на най-различни стоки цепеха въздуха. Допълваха ги разгорещените спорове между малки групи хора, на пръв поглед сякаш готови да се избият помежду си, а всъщност най-близки приятели. Мъже, юноши и деца продаваха всевъзможни видове сладкиши и плодове, портокали и банани, хавлии, гребени и ножчета за бръснене. Цялата тази стока бързо се разнасяше по улицата на колички. Чуваше се и смесица от непрестанно покашляне и храчене, над която се извисяваха пискливите подвиквания на водачите на магарета и коне, проправящи път сред потока от автомобили и пешеходци:

— Балък! Балък!

В град Багдад бе единадесет часът сутринта. Капитан Кросби спря тичащо момче с пачка вестници под мишница и си купи един. На ъгъла зави и излезе на „Рашид“, главната улица на Багдад, дълга четири мили и успоредна на река Тигър.

Капитан Кросби прегледа набързо заглавията на вестника, сложи го под мишница, измина около двеста ярда, след това зави по една малка уличка и попадна в двора на голям хан. В дъното на двора отвори врата с месингова табела и се озова в един офис.

Спретнат млад служител иракчанин спря писането на машина и го приветства с усмивка.

— Добро утро, капитан Кросби. С какво мога да ви бъда полезен?

— Мистър Дейкин в стаята си ли е? Добре. Ще отида при него.

Мина през друга врата, изкачи няколко много стръмни стъпала и прекоси един доста мръсен коридор. Почука на врата в дъното му и в отговор чу глас:

— Влез.

Стаята бе с нисък таван и по-скоро оскъдна мебелировка. Обзавеждането й се състоеше от нафтова печка с чинийка с вода върху нея, дълъг нисък диван с малка масичка пред него и голямо овехтяло бюро. Електрическото осветление бе включено и никаква дневна светлина не проникваше вътре. Зад овехтялото бюро седеше доста опърпан мъж с уморен и нерешителен израз на лицето. Израз на човек, който не е успял да си намери място в света, разбрал е това и вече не го е грижа.

Двамата мъже — веселият, самоуверен Кросби и меланхоличният, уморен Дейкин, се спогледаха.

— Здравей, Кросби. От Киркук ли идваш? — попита Дейкин.

Посетителят му кимна утвърдително и внимателно затвори вратата зад себе си. Тя също имаше опърпан вид и бе зле боядисана. Имаше обаче едно доста неочаквано достойнство — прилягаше плътно, без процепи в горната и долната част и не пропускаше никакъв звук.

След затварянето й обликът на двамата мъже незабележимо се измени. Капитан Кросби изгуби част от своята агресивност и напереност, а увисналите рамене на мистър Дейкин се поизправиха и колебанието в гласа му отслабна. Ако сега някой се озовеше в стаята, за да присъства на разговора, щеше с удивление да установи, че старшинството принадлежи на Дейкин.

— Има ли новини, сър? — попита Кросби.

— Има — въздъхна Дейкин. Пред него се намираше писмо, с чието дешифриране се бе занимавал преди идването на Кросби. Разбута две други писма и промълви. — Ще се проведе в Багдад.

След това драсна клечка кибрит, запали писмото пред себе си и замислено наблюдава пламъка, докато изгоря. Когато хартията се превърна в пепел, Дейкин духна леко. Пепелта политна и се разпиля във въздуха.

— Това е — повтори той. — Спрели са се на Багдад. На 20-и следващия месец. От нас се очаква да запазим „пълна тайна“.

— От три дни насам това се разнася по улиците — отвърна иронично Кросби.

Високият мъж се усмихна уморено.