Агата Кристи - Среща в Багдад

— Що за работа е?

— Ужасна. Култура, поезия и прочее. Шефът ми се казва доктор Ратбоун. Има сто титли след името си и носи пенсне, през което се опитва да надникне в душата ти. Побъркан е на тема просветителство и го разпространява надлъж и нашир. Открива книжарници къде ли не, сега ще открива и в Багдад. Организира превеждането на Шекспир и Милтън на арабски, кюрдски, персийски и арменски. Чудя се защо се е захванал с тази работа, след като Британският съвет се занимава със същото. Както и да е, това ми осигурява работа, така че не се оплаквам.

— А ти всъщност с какво ще се занимаваш? — попита Виктория.

— Цялата работа отива натам да бъда момче за всичко. Да купувам билети, да правя резервации, да попълвам формуляри, да проверявам дали са добре опаковани всичките ужасни малки сборничета със стихове, да търча нагоре-надолу. А като стигнем там, ще трябва да побратимявам — нещо като велико младежко движение — всички нации в името на напредъка — тонът на Едуард ставаше все по-меланхоличен. — Доста мъглява работа, нали?

Виктория не можа много да го утеши.

— Така че, ако нямаш нещо против, нека да те щракна — каза Едуард. — В профил и анфас. Така е чудесно.

Фотоапаратът щракна два пъти и Виктория демонстрира котешкото самодоволство на младите жени, когато съзнават, че с нещо са направили впечатление на привлекателен представител на другия пол.

— Страшно досадно е обаче, че трябва да заминавам тъкмо когато се запознах с теб — каза Едуард. — За миг ми дойде наум да се откажа, но предполагам, че не върви да правя това в последния момент. След всичките тези ужасни формуляри, визи и така нататък. Не би било съвсем почтено, нали?

— Цялата история може да не се окаже толкова лоша, колкото си мислиш — каза Виктория утешително.

— Едва ли — отвърна Едуард със съмнение в гласа. — Забавното е — добави той, — че имам чувството за нещо гнило в цялата история.

— Гнило?

— Да. Гнило. Не ме питай защо. Нямам причини да твърдя това. Имам обаче такова усещане. И преди съм го имал. Веднъж просто усетих, че не ми е наред маслената помпа. Вдигнах шум и при проверката се установи, че дюзите бяха задръстени.

Виктория нищо не разбра от техническата терминология, но схвана основната идея.

— Мислиш, че има нещо гнило в самия Ратбоун?

— Не виждам какво може да има. Страшно учен и уважаван човек е, член на всички възможни дружества. Другарува с архиепископи и директори на колежи. Просто имам такова чувство и толкоз. Е, времето ще покаже. Довиждане. Много ми се щеше и ти да бъдеш с мен.

— И на мен — отвърна Виктория.

— А ти какво ще правиш?

— Ще отида в агенцията „Сейнт Гилдрик“ на Гауър Стрийт да си търся друга работа — отвърна Виктория унило.

— Довиждане, Виктория. Всяка раздяла е една малка смърт — добави Едуард на френски със силен английски акцент. — Тези французи знаят как да говорят. А ние англичаните си плещим, че раздялата е сладка мъка и така нататък — глупости на търкалета.

— Довиждане, Едуард, пожелавам ти късмет.

— Не вярвам да се сетиш за мен.

— Ще мисля за теб.

— Напълно си различна от всички момичета, които съм познавал досега. Иска ми се… — уличният часовник със звън отбеляза изминаването на четвърт час. Трябва да бягам — каза Едуард.

Отдалечи се с бърза стъпка и потъна в огромния град. Виктория остана на пейката, като усети че мисълта й се разделя на два потока.

Единият водеше към темата за Ромео и Жулиета. Реши, че тя и Едуард се бяха оказали донякъде в положението на нещастната двойка. Навярно Ромео и Жулиета са изразявали чувствата си в по-високопарен стил. Положението им обаче, реши Виктория, е било същото. Среща, внезапно взаимно привличане, рухване на надеждите и две нежни сърца стават жертва на раздялата. В съзнанието й изскочиха стихчетата, които често бе слушала в детството си от старата си бавачка:

Сложи „Багдад“ на мястото на „Америка“ и ще се получи същото!

Виктория най-сетне стана, изтърси трохите от скута си и с бърза стъпка излезе от Фицджеймс Гардънс и се отправи към Гауър Стрийт. Беше взела две решения. Първото бе, че обича този млад човек и ще го притежава.

Второто решение беше, че след като Едуард скоро щеше да бъде в Багдад, не й оставаше нищо друго, освен да го последва там. Сега умът й бе зает с мисълта как да го изпълни. В това, че то по един или друг начин можеше да бъде постигнато, Виктория нямаше никакво съмнение. Тя бе млада жена със силен характер, изпълнена с оптимизъм.