Агата Кристи - Среща в Багдад

Виктория нямаше задръжки, когато ставаше дума за запознанства с млади мъже на обществени места. Смяташе, че разбира от човешки характери и че може навреме да усети проявите на дързост у неангажираните мъже.

Усмихна му се топло и младият човек реагира като марионетка, на която са дръпнали конците.

— Здрасти — рече той. — Приятно място. Често ли идвате тук?

— Почти всеки ден.

— Аз пък идвам за първи път. Това обядът ви ли беше?

— Да.

— Не смятам, че ядете достатъчно. Самият аз бих умрял от глад, ако останех на два сандвича. Какво ще кажете да изядем по един кренвирш в Тотънхъм Корт Роуд?

— Не, благодаря. Не съм гладна. Не бих могла да изям нищо повече.

Реши, че ще й отвърне: „Тогава да отидем друг път.“ Той обаче просто въздъхна и отново я заговори.

— Казвам се Едуард. А вие?

— Виктория.

— Защо са ви кръстили на жп гара?

— Не само гарата се казва Виктория — изтъкна мис Джоунс. — И една кралица има същото име.

— Да… А фамилното ви име?

— Джоунс.

— Виктория Джоунс — каза Едуард, сякаш опитваше името й на вкус, и поклати глава. — Не си подхождат.

— Напълно сте прав — каза Виктория оживено. — Ако се казвах Джени, щеше да отива. Джени Джоунс. Но на Виктория подхожда някое по-стилно фамилно име. Например Виктория Саквил-Уест, нещо което да изпълва устата.

— И към Джоунс можете да добавите нещо — отвърна Едуард отзивчиво.

— Бедфърд Джоунс.

— Керисбрук Джоунс.

— Сен Клер Джоунс.

— Лонсдейл Джоунс.

Забавната игра скоро бе прекъсната от Едуард, който погледна часовника си и възкликна с пресилен ужас в гласа.

— Трябва веднага да се връщам при свирепия си шеф. А вие?

— Аз съм безработна. Тази сутрин ме уволниха.

— Така ли? Много съжалявам — съчувствието на Едуард бе искрено.

— Няма защо да съжалявате, защото аз самата не съжалявам. Първо, лесно ще си намеря друга работа. Освен това беше по-скоро забавно.

И като удължи закъснението на Едуард, разказа му с въодушевление утринната сцена, превъплъщавайки се отново в мисис Гринхолц. Младежът я изслуша с огромно удоволствие.

— Наистина сте чудесна, Виктория. Би трябвало да станете актриса.

Виктория прие похвалата с благодарна усмивка и отбеляза, че ще е по-добре Едуард да побърза, ако не иска и него да уволнят.

— Да, аз не бих могъл да намеря работа така лесно като вас. Навярно е чудесно да си добър стенограф-машинописец — каза Едуард със завист в гласа.

— Всъщност не съм добър стенограф-машинописец — призна си искрено Виктория, — но за щастие в днешно време и най-лошите стенографки си намират някаква работа. Поне в образователните и благотворителните заведения. Не могат да си позволят да плащат големи заплати и затова прибягват до хора като мен. Предпочитам да се занимавам с научни термини. Толкова са сложни, че не те е срам от това, че не знаеш как да ги напишеш, защото и никой друг не знае. А ти какво работиш? Предполагам, че си се уволнил от армията. Във военновъздушните сили ли беше?

— Позна.

— Летец-изтребител?

— Отново позна. Много порядъчно се отнесоха с нас, потърсиха ни служби и така нататък. За съжаление бедата е там, че не сме от най-умните. Не ти трябва голям ум, за да служиш във ВВС. Настаниха ме в една канцелария, пълна с папки и цифри. Работата не искаше много мислене, но аз изключих. Всичко ми се видя безсмислено. Пада ти самочувствието, като разбереш, че не те бива за нищо.

Виктория кимна съчувствено, а Едуард продължи да разказва с горчивина в гласа.

— Губиш допир с нещата. Излизащ от кадър. По време на войната всичко беше наред, справяш се с работата без усилия. Получих и кръст за храброст. Сега обаче положението е такова, че мога да сложа кръст на себе си.

— Обаче би трябвало…

Виктория спря по средата на изречението. Не можа да намери думи, с които да изрази убеждението си, че качествата, заради които ти дават кръст за храброст, би трябвало да намерят някакво приложение в света от 1950 г.

— Това наистина ти смачква фасона — продължи Едуард, — за съзнанието, че не ставаш за нищо ми е думата. Е, по-добре да тръгвам. Ще имаш ли нещо против, ако…

Виктория, отворила широко очи, пълни с изненада, видя как Едуард, поруменял и нерешителен, извади малък фотоапарат.

— Ужасно ми се ще да ти направя една снимка. Знаеш ли, утре заминавам за Багдад.

— За Багдад? — възкликна Виктория, видимо разочарована.

— Да. Сега ми се ще да не заминавам. Сутринта обаче бях направо пощурял от радост. Всъщност съгласих се на тази работа, за да напусна страната.