Агата Кристи - Среща в Багдад

Прислужникът, неприятен юноша, се задоволи само да прекара пръст през гърлото си и да изгъргори зловещо.

Виктория взе бележник и молив и се понесе плавно към кабинета на мистър Гринхолц, демонстрирайки хладнокръвие, доколкото й бе по силите.

— Търсили сте ме, мистър Гринхолц — каза тихичко тя, излъчвайки невинност в погледа си.

Мистър Гринхолц бе измъкнал три еднофунтови банкноти и се ровеше из джобовете си в търсене на монети.

— Така, ето ви и вас — отбеляза той. — Омръзнахте ми, млада госпожице. Виждате ли някакъв основателен довод против това да ви платя едноседмична заплата вместо предупреждение и да се отърва от вас на часа?

Виктория (сираче) вече почти бе отворила уста, за да съобщи как страданията на майка й, току-що претърпяла тежка операция, толкова са я извадили от релси, че е започнала да се държи лекомислено. Мислеше още да разкаже как въпросната майка може да разчита само на нейната малка заплата. Като видя обаче противното лице на мистър Гринхолц, внезапно промени решението си.

— Не мога да не се съглася с вас — отвърна му със сърдечна топлота в гласа. — Мисля, че сте абсолютно прав. Вярвам, че ме разбирате.

Мистър Гринхолц изглеждаше леко изненадан. Не бе свикнал уволненията му да се приемат така сърдечно и едва ли не с поздравления. За да прикрие смущението си, побутна встрани купчина монети, поставени на бюрото му, и започна отново да се рови из джобовете си.

— Не ми достигат девет пенса — промърмори мрачно.

— Не се безпокойте — отвърна любезно Виктория. — Купете си с тях билет за кино или бонбони.

— Май нямам и пощенски марки.

— Няма значение. И без това никога не пиша писма.

— Бих могъл да ви ги изпратя по-късно — каза мистър Гринхолц не особено убедено.

— Не се безпокойте. А какво ще кажете за едно препоръчително писмо? — попита Виктория.

Мистър Гринхолц се наежи отново.

— Защо, по дяволите, би трябвало да ви давам препоръчително писмо? — попита той гневно.

— Така е прието — отвърна Виктория.

Мистър Гринхолц взе лист и надраска върху него няколко реда. После го подхвърли към нея.

— Това ще свърши ли работа?

Мис Джоунс бе на работа при мен два месеца като стенограф-машинописец. Стенографията й е слаба и допуска правописни грешки. Уволнена е, тъй като си пилее работното време.

Виктория се намръщи.

— Не звучи като препоръка — отбеляза тя.

— Нямах и такава цел — отвърна мистър Гринхолц.

— Струва ми се — каза Виктория, — че би трябвало да споменете, че съм честна, уравновесена и порядъчна. Знаете, че съм такава. А бихте могли да добавите и това, че съм дискретна.

— Дискретна ли? — излая мистър Гринхолц.

Виктория посрещна погледа му с невинно изражение.

— Дискретна — повтори тя любезно.

Като си спомни за някои писма, стенографирани и написани на машина от Виктория, мистър Гринхолц реши, че благоразумието е по-добър съветник от гнева.

С рязко движение прибра листа, скъса го и написа нов текст:

„Мис Джоунс бе на работа при мен два месеца като стенограф-машинописец. Напуска ни поради съкращение на щата.“

— Това ще свърши ли работа?

— Можеше и да е по-добро — каза Виктория, — но ще свърши работа.

Затова именно Виктория, потънала в размисъл, сега седеше на пейката във Фицджеймс Гардънс с едноседмична заплата без девет пенса в чантичката си. Фицджеймс Гардънс е триъгълно парче земя с всяващи униние храсти, обградено от църква и от високите стени на един склад.

Виктория беше свикнала в дните, когато не вали, да си купува сандвич с кашкавал, маруля и домат и да изяжда простичкия си обяд в тази привидно селска обстановка.

Днес, като дъвчеше замислено, си казваше не за пръв път, че в живота има време и място за всичко и че офисът определено не е мястото за имитиране на шефската съпруга. Значи трябваше в бъдеще да се научи да потиска природното си остроумие, с което обичаше да разведрява обстановката в едно скучно работно място. Междувременно се беше отървала от „Гринхолц, Симънс и Ледърбетър“ и мисълта, че ще работи другаде, я изпълваше с приятно очакване. Виктория винаги се радваше, когато й предстоеше да започне нова работа. Човек никога не знае какво го очаква.

Току-що бе хвърлила последните трошици хляб на три внимателно наблюдаващи я врабчета, които тутакси ожесточено се сборичкаха за тях, когато забеляза младия мъж, седнал на другия край на пейката. Всъщност бегло го бе зърнала преди това, но умът й бе зает с радушни мисли за бъдещето и едва сега Виктория успя да го огледа отблизо. Това, което видя с крайчеца на окото си, много й хареса. Бе млад човек с приятна външност, русокос като херувим, но с волева челюст и ясносини очи, които, въобрази си тя, поне от известно време са я наблюдавали със скрито възхищение.