Уилям Сароян: Борбата на Джим Патрос със смъртта

Джим Патрос, добродушен грък, около четирийсет и четири годишен, на вид значително по-млад, е келнер в Сан Франциско, в „Омар Хайям“. Той е малко под среден ръст, но не толкова, че да изглежда нисък, понеже е добре сложен. Обслужва масите си професионално и със стил. Върши си работата, без да се изтъква, маниерите му са вродени.

Както мнозина, които работят за скромна прехрана, той разчита на хазарта и се надява да направи един ден големия удар, който ще му донесе достатъчно пари, за да се оправи. Следи всеки ден конните състезания и от време на време залага. Досега не е бил от най-големите късметлии на света, но все веднъж в седмицата някой от неговите коне излиза сред първите и подхранва надеждите му.

И както повечето хора, толкова заети, че не им остава време за приключения, Джим бе пълен с истории за себе си.

Най-много обичам историята за оня път, когато през 1918 година едва не умрял от инфлуенца в Честър, Пенсилвания.

Бях нещо болен, разказваше той. Сутринта като станах, се почувствах доста отпаднал, но взех да се обличам, за да ида на работа. Като си обувах панталона, се строполих, но успях да се дигна. Запътих се към вратата и пак паднах. Не знаех какво ми е, просто не можех да стана. Според правилника, ако си на държавна работа и не се явиш, пращат ти някого да разберат причината. Опитах се да се дигна, но бях съвсем омаломощен. Надигнах се криво-ляво и се тръшнах на леглото. На другия ден дойде милосердна сестра и ме попита:

— Какво ви има?

— Не знам — отвърнах. — Но утре ще ида на работа.

Тя ме прегледа и каза, че трябва да постъпя в болница. Надигнах се на леглото и заявих:

— Ще ида на работа още сега — но се свлякох, та стана нужда да ми помага. И ми каза:

— Хубаво де, но си стойте в леглото.

Следобеда дойде хазяйката и попита:

— Какво ти е, моето момче?

— Не знам, хазяйке — отвърнах.

Имахме един грък от Смирна, доктор, та й казах:

— Хазяйке, извикай доктора да ме прегледа.

Когато дойде докторът от Смирна, служебният лекар и сестрата тъкмо казваха на хазяйката, че трябва да ме вземат в болницата, но аз рекох:

— Нека ме види и моят земляк.

Та прегледа ме и докторът от Смирна. И той каза, че трябвало да ида в болница. Абе то, щом съм болен, трябва да ида в болница, ама им рекох:

— Не. Тук ще си седя.

Те си тръгнаха, но след половин час дойде цял патрул: служебният лекар, двама полицаи и сестрата. Тя ми вика:

— Ставай!

— Защо? — питам. — Аз работя за държавата.

— Знаем — викат те. — Но такова е нареждането. Трябва да ви закараме в болницата.

— Не — рекох. — Искам да ида на работа.

И тъй, надигнах се пак, но не можех да ходя. Тъ-ъй. Щом съм болен, трябвало да ида в болница.

— Откарайте ме с парахода в най-добрата филаделфийска болница — рекох аз.

— Всички болници във Филаделфия са препълнени — каза докторът. — Ние ще се погрижим за вас.

И тъй, отведоха ме до болницата с полицейски патрул. Ама то една болница!

Яхър. Стаята — огромна, а по средата, пътека и от двете страни редици легла. Сложиха ме да легна и почна едно чакане… Три дни нищичко не ми дадоха — ни да хапна, нито вода да пийна. Само натрошен лед. Една вечер гледам сестрата ми носи ядене, ама то едно ядене! Рибешки глави. Сложи чинията пред мен, поглеждам аз главите и питам:

— Това пък какво е?

— Ядене — вика сестрата.

— Ядене ли? — казвам. — Я си го вземете, моля ви се.

Поогледах се наоколо и се позамислих.

— Ама че място — викам си. — Рибешки глави ще ми дават!

Имаше там една мургава сестра, на гъркиня приличаше, та я повиках:

— Гъркиня ли сте? — питам я.

— От Сърбия съм — вика.

— Не ми се нрави това място — рекох. — Да ни уморят ли искат?

Разправи ми, че тук били отписаните. Всичките били безнадеждно болни. Всички болници били претъпкани и навсякъде хората измирали. Но това място било най-лошото. Като съм щял да умирам, трябвало в къщи да си умра, а не в скотобойна.

— Аз съм грък — казах на сестрата. — Донесете ми довечера дрехите, ще се облека и ще си ида в къщи.

— Може да си загубя службата, но тъй да е — ще ги донеса — каза сестрата. — Как мислите, ще можете ли да ходите?

— Ще мога — викам. — Само ми донесете дрехите.

Тъ-ъй. През нощта тя ми донесе дрехите и ми помогна да ги навлека. Като се опитах да стана, взех да залитам, но тя ми помагаше. Всички бяха много зле, но разбираха какво правя.

— Джим — викат те, — къде отиваш?