Уилям Сароян: Джим Пембъртън и синът му Тригър

В ресторанта на Уили, разположен на Пийч стрийт, влезе баща ми; аз стоях на тезгяха и разговарях с Елла, новата сервитьорка от Тексас, дъвчех кюфтета и отпивах от чашата кафе. Хвърли си шапката на мраморния тезгях, съблече си палтото, сгъна го, остави го до шапката и се обърна към мен:

— Триг, смятам да ти счупя главата. Разправял си на мисиз Шеридън, че не съм бил във войската, а?

Едва не се задавих с кюфтето и кафето, а Елла ми каза да си вдигна лявата ръка, защото помагало против хълцане.

— Триг, дигай се от тоя стол! — вика баща ми.

— Поне кюфтето да си довърша — казвам аз.

— Хубаво — рече баща ми. — Да приказваш на мисиз Шеридън, че никога през живота си не съм убивал човек! И сега вече не иска да ме погледне.

— Добре, татко, само чакай да си изям кюфтето. Ти никога никого не си убивал и сам знаеш това.

— Ти пък откъде знаеш? — рече баща ми. — Сигурен ли си?

— Не съм съвсем сигурен, татко, но за какъв дявол ти е да убиваш някого?

— Това не е твоя работа! — вика баща ми. — Нямам време да обяснявам кое защо и как. Гълтай си бързо последното кюфте и ставай! Главата ще ти счупя!

После се обърна към Елла:

— Здравей, Елла — каза той любезно. — Поръчай ми една говежда пържола. Може и малко по-сурова.

— Да, мистър Пембъртън — рече Елла. — Наистина ли ще се биете с Тригър?

— А отде-накъде ще плещи за мен разни лъжи?

— Това, татко, не е никаква лъжа — обадих се аз. — Кого изобщо си убивал? Кажи поне едно име!

— Едно ли, дявол да го вземе! — рече баща ми. — Мога на пръсти да ти изброя четиринайсет души.

— Нямаш четиринайсет пръста — казах аз. — И десет нямаш. Осем са. Двата пръста на лявата си ръка изгуби в дъскорезницата на Пери.

— Тия пръсти съм ги загубил във войната — рече баща ми. — За отечеството.

— Татко — викам аз, — та ти никога не си бил в Европа, сам знаеш. Всичко е само голо въображение.

— Ще ти дам аз на тебе едно голо въображение! Мисиз Шеридън твърди, че не съм никакъв герой.

— Не си, татко — казах аз.

— Така, значи, ставай тогава! — рече баща ми. — Щом смяташ, че е така, ще ти счупя главата!

— Знаеш, че мога да те напердаша. Не ме карай пак.

— Пак? Че кога пък си ме пердашил?

— Как кога, мистър Пембъртън? Нали вчера Тригър ви надви точно тук, пред „Уили“.

— Поръчай ми и един пържен лук — рече баща ми. — Иначе как си, Елла? Да не ти е надрънкал синът ми нещо обидно, а? Знаеш, такива не ми минават. Ще му счупя главата!

— Но защо, мистър Пембъртън? Тригър беше любезен, както винаги. Той е момчето с най-добри маниери и външност в Кингсбърг.

— Няма да търпя някой да дрънка обидни думи по адрес на едно невинно момиче като тебе, Елла — рече баща ми. — И ако синът ми Тригър те покани на разходка извън града, ти само ми кажи и аз ще му счупя главата.

— Че защо пък, много ще ми бъде приятно да изляза с Тригър извън града — рече Елла.

— Да не си посмяла! — вика баща ми. — Няма да минат и две минути и Тригър ще те гътне във високата трева.

— Едва ли — каза Елла.

— Като нищо — потвърди баща ми. — Нали, синко?

— Не знам — отвърнах аз.

Изгледах Елла и реших, че за пръв път през живота си баща ми май е прав. За пръв път той не служеше на дивото си въображение.

Изглежда баща ми позабрави, че иска да се бием заради мисиз Шеридън и от това се почувствах чудесно. Не ми се искаше да разстройвам най-хубавите години от живота на баща си чрез побоища, които той смяташе за състезания по борба.

— Елла — каза баща ми, — каквото и да правиш, не давай на Тригър да ти завърти главата с хубави приказки и добри маниери.

— В този град съм от завчера — рече Елла, — но не срещнах ни един тъй да ми харесва както Тригър. — И преобърна пържолата. — Как ви се струва, мистър Пембъртън? — попита тя.

Той седна на стола до мен.

— Тригър, би ли ме почакал навън, додето си изям вечерята? Хич не мога да се бия на гладен стомах.

— Имам да ходя до Колизеума, татко — казах аз.

— Пет минути можеш да почакаш — рече баща ми.

— Уговорихме се с Хари Уилк да поиграем билярд. Имаш ли нещо предвид?

— Ще ми се да минеш покрай мисиз Шеридън — рече баща ми — и да й кажеш, че съм убил седемнайсет германци през войната. Тя си седи на верандата. Не мога да понасям такова чудесно време без възторга и обожанието на една хубава жена.

— За бога, татко — казах аз. — Мисиз Шеридън няма да ми повярва.

— А, ще ти повярва — рече баща ми. — Каквито и смахнати неща да й кажеш, ще ти повярва. Значи седемнайсет. Да не забравиш!