Уилям Сароян - Мило дете

Стаята бе просторна, на седмия етаж на хотел „Блекстоун“, на улица О’Фаръл в Сан Франциско. Вътре нямаше нищо, което да го задържи, освен портативния радио-грамофон, едничката плоча и мрака.

В стаята влезе усмихнат и се заразхожда, мъчейки се да реши какво да прави. Имаше на разположение още шест часа и понеже времето бе предостатъчно, не искаше да мисли за това.

Повече не забелязваше стаята. Денем трансперантите на единствения прозорец я правеха тъмна. Вечер запалваше лампата в банята и оставяше вратата пооткрехната, да му свети колкото да не се блъска в мебелите. Но въпреки това се спъваше. И то не че не можеше да ги види, а просто защото отново бе сам и изобщо не гледаше. Нямаше какво да гледа вече.

Припомни си всичко.

В сърцевината на всичко бе споменът за нея.

Крачеше тихо из стаята, обръщаше се, блъскаше се в рамката на вратата, в ръбовете на столовете и в разни други предмети, движеше се несъзнателно с ослепен от спомена поглед. Внезапно спря, свали си шапката и палтото, протегна се и разтърси глава, както правеше на ринга, като е объркан.

Нищо нямаше.

Можеше да продължава сякаш изобщо не бе я познавал. Можеше да бъде невъздържан в постъпките си, да се смее високо и все някой ден щеше да се оправи. Можеше да я кара като всеки друг на света, но се съмняваше дали му се иска така. Лазери бе казал, че сега е в по-добра форма от друг път, но Лазери нямаше представа от онова, което знаеше той.

Ароматът на косата й, вкусът на устните й и чертите на лицето й се възвръщаха в него. Стомахът му се сви. Усмихна се и седна на леглото. След малко стана, отиде до портативния грамофон, включи го и сложи игличката върху плочата. После се излегна по корем на леглото и заслушан в музиката, се замисли за нея. „Мило дете — каза си той, — споменът за теб е едничката истина, която зная. Нашата обич е едничката красота в живота ми. В сърцето ми е останал един-едничък смях, смехът на твоето сърце в моето, когато бяхме заедно“.

Телефонът иззвъня. Знаеше, че е Лазери. Стана и спря грамофона.

— Джо? — обади се Лазери.

— Да.

— Добре ли си?

— Абсолютно.

— Помниш ли какво ти казах?

— Какво ми каза?

— Да не го взимаш надълбоко.

— Това и правя.

— Не откачай!

— Добре.

— Какво ти е?

— Нищо, спях.

— Така ли? Добре, ще се видим в девет.

— О кей.

— Нещо става с теб — каза Лазери.

— Глупости.

— Има нещо — каза пак Лазери. — Пристигам веднага.

— Нищо няма, спях — рече Джо. — Ще се видим в девет.

— Гласът ти нещо не е в ред — каза Лазери.

— Добре съм.

— Нали си сам в стаята си?

— Да.

— Джо — рече Лазери, — какво има?

— Ще се видим в девет — каза Джо.

— Нали няма пак да ми правиш номера?

— Няма.

— О кей — каза Лазери. — Щом си добре, това ми стига.

— Добре съм.

— О кей — рече Лазери. — Щом искаш да бъдеш сам, стой си. Само не откачай.

— Ще се видим в девет — повтори Джо.

Върна се към грамофона, пусна плочата, после реши повече изобщо да не я слуша. Ето какво ще направи. Няма повече да слуша плочата. Ще я счупи. Ще махне грамофона. Ще дигне трансперантите от прозореца. Ще запали всички лампи и ще си отвори очите. Ще се връща в стаята само да спи. Ще иде в игралния дом на Търк стрийт и ще намери едно-две от момчетата. Ще залага и ще ги слуша да разговарят за карти, коне и разни други грижи, които ги вълнуват. Ще отиде на едно-две места, където е ходил и по-рано, и ще намери някои от момичетата, които познава. Ще им поръча да пият, ще ги пита как си живеят и ще ги слуша да му разправят всичките си грижи. И повече няма да бъде сам.

Разсмя се, отначало тихо, после с пълно гърло. Смееше се на себе си — над жалката комедия на собствената си мъка. После вече се смееше на всички живи хора и взе да му се струва, че всичко пак ще се оправи. Щом можеш да се смееш, ще можеш и да живееш. Ако можеш да гледаш на нещата по този начин, ще изтърпиш всичко. И както се смееше, изведнъж чу и тя да се смее с него, тъй ясно, като че е в стаята. Прилоша му пак и млъкна — нямаше никаква полза.

Спомни си я като жива да се разхождат заедно по една от многото улици на един от многото градове; лицето й, детинско и тържествено, движенията й до него, плахи и невинни, гласът й, тъй трогателен и млад, че го караше да спира и да я прегръща, където и да са, а тя казваше сериозно: „Джо, хората гледат.“

Спомняше си как влизат двамата в някоя от многото стаи, нейното присъствие — едничкото добро и красиво нещо в живота му. Спомняше си сладостта на устните й и тихото тупкане на сърцето й, забързващо до внезапното стенание, което пораждаше у него такава огромна нежност, че бе просто непоносима, нежност, която винаги бе крил, защото никога не е имало кому да я даде.