Уилям Сароян - Мило дете

— Аз съм умрял — каза си той. — Каква полза да се заблуждавам?

Както си мислеше за момичето, заспа. Щом се събуди, отиде, без да мисли, до телефона и поръча на централата в хотела да потърсят Корбет в залата Райънс и да го свържат с него. Само след миг телефонът иззвъня. Обади се и чу гласа на Корбет:

— Ало, ти ли си, Джо?

— Ралф — почна Джо, — искам да ти кажа, че тази вечер на всяка цена ще спечеля. Смятам, че е време да се оттеглиш.

На отсрещния край на жицата Корбет избухна в смях и взе да псува приятеля си на италиански.

— Ще те оправя, момчето ми — каза той. — Знаеш, че обичам агресивните боксьори.

— Да не кажеш, че не съм те предупредил — рече Джо.

— Ще се видим на ринга — каза Корбет.

Докато се поздравяваха на ринга, Джо му каза:

— Това ще ти е последната борба. — Корбет не разбра, че го казва на себе си.

— Добре, Джо — отвърна той.

Първият рунд бе светкавичен и яростен. Дори спортните коментатори не можеха да разберат какво става. Лазери побесня.

— Джо — каза му той, — какво мислиш да правиш? Няма да биеш Корбет по този начин. Бий се в неговия стил.

Вторият рунд бе по-кратък и по-яростен и от първия. По всяка вероятност бяха наравно, но това стана само защото той още не бе изморен. Музиката непрекъснато кръжеше из главата му, проникваше през рева на тълпата и се разнасяше в него, а в същото време сърцето му продължаваше да говори на момичето, да мечтае, че тя е още жива и си е в къщи, слуша тяхната песен и го очаква да се върне у дома и да я вземе в прегръдките си.

След втория рунд Лазери щеше да го набие.

— Джо — викаше му той, — слушай ме! Бий се в стила на Корбет. Той ще те убие.

(Нямам нищо против — казваше сърцето му. — Мило дете, всичко е наред).

Третият рунд, ако изобщо можеше да има разлика, бе по-кратък от първия и втория. Като се измъкваше от клинч, Корбет рече:

— Какво мислиш, че правиш, Джо?

— Гледам да те нокаутирам — отвърна Джо.

Корбет се засмя и почнаха отново да сипят удари, един след друг; спортните коментатори се споглеждаха и се опитваха да определят какво става.

Лазери беснееше.

— Джо — викаше той, — като че ли не говоря на теб. Работихме шест години. От нищо те направих голям боксьор. А сега пращаш шампионата по дяволите — шанса, за който се блъскахме толкоз години. Върви по дяволите, Джо! Дано в следващия рунд те повали.

В четвъртия рунд всичко тръгна наопаки. Лявата вежда на Корбет бе цепната, кървеше, той изглеждаше зашеметен и много по-слаб.

(Какво, по дяволите — казваше сърцето му, — ще падне ли Корбет в такъв момент?)

След рунда Лазери му каза:

— Джо, мисля, че го би… но ще говорим по-късно. Следващата ти среща ще бъде в Медисън Скуеър Гардън. Ще отидем малко във Флорида. Но ще говорим по-късно.

В петия рунд Корбет играеше мудно, ударите му бяха слаби и изглеждаше объркан. Към края на рунда падна и докато преброят до девет, се подпираше на коляно.

— Това бе най-хубавият ти мач, откак изобщо играеш — каза Лазери. — Спортните коментатори са луди по теб. Ти си истински шампион, Джо.

Някъде към края на шестия рунд играта бе прекратена, защото окото на Корбет беше в много лошо състояние.

Лазери бе луд от радост, но не разбираше какво се бе случило. Очевидно Джо бе водил голям бой — неговият стил бе съвършен за този мач. И все пак Лазери знаеше, че нещо някъде не е в ред.

— Джо — подхвана той в колата, — сега си шампион. Какво те тормози?

— Няма да се бия три-четири месеца, нали? — каза той.

— Поне два-три — отвърна Лазери. — Защо?

— Спечелихме повече пари, отколкото сме имали изобщо досега, нали?

— Имаме достатъчно за всеки от нас поне за две години — отвърна Лазери. — Но защо? Какво имаш наум?

— Нищо — каза той. („Мило дете“ — каза сърцето му.) — Мисля, че имам право на малко празненство?

— Разбира се, разбира се — отвърна Лазери. — Не искам да се преуморяваш. Какво искаш?

— Искам смях — рече той. — Ще се кача в стаята си. Доведи две момичета. Донеси малко уиски. Искам смях.

— Разбира се — каза Лазери. — Разбира се, Джо. И аз самият имам нужда от смях, след като ми изкара акъла.

Като се прибра в стаята си, запали всички лампи, свали плочата от грамофона и за миг помисли да я счупи. Все пак не можа. Пъхна я под леглото, сякаш да я скрие.

Взе да се разхожда из стаята, но болката отново го обхвана, сега по-зле от всякога. Седна на леглото и се разплака.

Когато Лазери и двете момичета влязоха в стаята, тя бе тъмна, само откъм банята проникваше малко светлина. Грамофонът свиреше, а боксьорът седеше на леглото с глава в ръцете си и плачеше.