Уилям Сароян - Велосипедистът от Бевърли Хилз

Изминал съм с моя кадилак над сто хиляди мили, обиколил съм цялата страна, прекосявал съм я от Тихия до Атлантическия океан и обратно. Но пътувал ли съм вечер, то винаги е било в самота, отчаяние, скръб и други състояния, съпровождащи края. Защото един край загатва друг, а краят на деня подсказва края на живота, особено ако си на път. Краят на живота припомня за грешките в него и на човек му се дощява да е знаел повече.

Почти винаги пътувам сам. Това е едно от предимствата на автомобилиста. Някои пътувания са като любовни приключения, затова трябва да са лични. Човек е влюбен в толкова много неща, пръснати в безреда по цялата страна. Качва се на колата и се запътва към тях, за да ги срещне отново и никого не желае да има край себе си. Човек може да е влюбен в улици, села и градове; в железопътни линии, телеграфни стълбове, къщи, веранди, поляни. И може да тръгне да търси ново подреждане и систематизиране на всички тези неща и на хората в тях.

По този начин автомобилът на човек става нещо като запазеното му място в църквата, само че в храма на света. Затова съм се ядосвал винаги, когато колата ми отказва да работи, както съм очаквал. Подобни неуспехи изглеждат като провал на собствената ми душа в търсенето на истината. Бих могъл да я търся и по всякакъв друг начин, но автомобилът придава на търсенето простор и дълбочина. Истината не е в пейзажа, но пък не е и извън него. Моята кола е различна от която и да било друга кола на света. Тя е моята кола и е като самия мен.

Преди да навърша шестнайсет години, съм имал много велосипеди. Нямам представа какво е станало с тях. Спомням си обаче, тъй безмилостно ги яздех, че вечно се повреждаха. Спиците на колелата постоянно се отпускаха и колелата се разцентроваха. Често се късаха веригите. Натисках кормилото тъй силно при рязкото потегляне, при спринтовете и на острите завои, че то се разхлабваше и трябваше непрекъснато да го подтягам. Но най-важното, когато става дума за моите велосипеди, бе начинът, по който карах, мислите, които ми хрумваха, и музиката, която звучеше в мен.

Преди всичко, купувах си велосипедите винаги от втора ръка. Бяха солидни, устойчиви, скоростни и практични. Яздех бързо и стилно. Чрез колоезденето съм открил много неща за стила. Стила на писане, имам предвид. И стила във всяко нещо. Никога не съм яздел за развлечение. Карах, за да стигна донякъде и това съвсем не означава от дома ми на Сан Бенито във Фресно до Народната библиотека. Това означава, че яздех, за да се добера до някъде самият аз. Не го правех просто тъй, за да се мотая. Понякога след цял ден усилено каране си отпочивах на него по пътя за дома, за вечеря и сън. Плъзвах се леко наляво на седлото, въртях педалите само с левия крак, а другия подгъвах на рамката, като оставях велосипеда да криволичи наляво-надясно. И ето какъв стил усвоих — да се движа и при това бързо. Научих се да усещам как се движа, как се държи велосипедът ми, къде се намирам, къде ще стигна скоро и къде по всяка вероятност ще се окажа в края на краищата.

В края на краищата винаги се оказвах у дома — за ядене и сън.

Човек може да открие стил в много неща, но аз усвоих моя чрез нещата, с които се движех, а тъй като и писането е нещо, подвластно на движението, струва ми се, имал съм късмет да се науча именно по този начин.

Велосипедът може да бъде важен атрибут в не по-малко важен ритуал. Ритмичното и уверено натискане на педалите скоро доставя на велосипедиста ценното усещане за темп и ритъм и съблюдаване на точно разчетеното време.

От ритъма произтичат много неща, ако не и всички. Физическата дейност предизвиква дейност от друг порядък — дейността на ума, спомена, въображението, мечтата, надеждата, реда и т.н. Физическата дейност освен това поражда и точен усет за грация, пластичност, изпълнителност, овладяна енергия, непринуденост и т.н. Дейността на въображението кара велосипедиста да почувства неограничените възможности, които крие всяко нещо. Той разбира, че има много разнообразни и превъзходни начини за резултатна езда и тази представа за начините и сравняването им събужда нова представа — за възможностите, които предоставят всички останали дейности. Освен това въображението поражда музиката и спомена.

В ранния период на това търсене чувах много велики симфонии, ненаписани от никой композитор и неизпълнени от ни един оркестър. Мисля, че това е разбираемо. Те просто, така да се каже, ме спохождаха. По рождение съм неспокоен и имам голямото желание да остана завинаги такъв. Никога не ми се е струвало, че е достатъчно вече, че мога да спра. Искаше ми се да стигам до все повече и повече неща. Това би трябвало да ме измори, но всъщност винаги ме е освежавало и укрепвало. Исках да се движа и когато нямах тази възможност, това ми даваше сила от друг порядък. В резултат желанието ми да се движа нарастваше още повече. Исках да търся и го правех.