Уилям Сароян - Велосипедистът от Бевърли Хилз

Баща ми пристигнал сам в Ню Йорк през 1905 година. Две години по-късно се събрал там отново с жена си, дъщерите си Козет и Забел, което изглежда е вариант на Изабела. Там видял за пръв път сина си Хенри, роден в Ерзерум, на път за Америка.

Пътуването от Битлис до Ню Йорк продължило почти две години, защото баба ми Люси, която ги водела, на няколко пъти решавала да спрат. Хващали някаква работа с дъщерите си Такухи и Варкин и сина и Арам, за да изкарат пари за по-нататъшния преход.

Прекарали три-четири месеца в Ерзерум, един-два в Марсилия и почти половин година в Хавър. Чичо ми Арам, тогава към единайсетгодишен, научил френски и служил за преводач на много арменци но пътя им за Америка. Жените плетели чорапи, които Арам продавал на дребни търговци.

Баща ми известно време бил проповедник на арменската енория в Патерсън, Ню Джързи. Освен това пишел статии за „Крисчън Хералд“ или поне бил свързан с това издание чрез някаква дейност. Най-добрият му приятел в Америка бил д-р Уилям Стоунхил, презвитериански пастор, който починал няколко месеца преди да се родя аз. На него съм кръстен Уилям. Ако той не бил умрял, баща ми, доколкото ми е известно, възнамерявал да ме кръсти Петрус, на дядо ми.

Д-р Стоунхил бил център на религиозен кръг от млади проповедници, обучени от презвитерианците в Армения, Гърция, България, Сърбия и някои други страни от преддверието на Ориента. И досега пазя снимката на тези млади хора, наредени около д-р Стоунхил и съпругата му. Повечето от тях са с големи черни мустаци и всички изглеждат страшно сериозни. С години помнех името на всеки от снимката, но вече съм ги забравил.

През 1928 година, когато за първи път пътувах от Калифорния за Ню Йорк, се отбих в Бруклин и позвъних в дома на мисиз Уилям Стоунхил. Отвори ми тя самата, изгледа ме един миг, после каза: „Вие май сте синът на арменеца Сароян. Заповядайте, моля.“

Не бях й писал за намерението си да я посетя, защото ми се струваше, че не бива да го правя едва в последния момент. Нямах представа защо ми се ще да видя къде живее, след като къщата бе друга, не тази, където беше ходил баща ми. Безпогрешно разпознах дамата от снимката. Тя бе много мила и ми разправи за времето, когато са се знаели с родителите ми. Баща ми обичал да ходи добре облечен, особено за проповедите, разказваше тя, но майка ми отказвала да носи американски дрехи и тя имала големи затруднения с нейното облекло. Майка ми потвърди също, че било така. Каза, че предпочитала да носи своите дрехи от Битлис, защото били нейни собствени, в тях се чувствала удобно и не обичала да носи дрехите на други хора.

Когато посетих мисиз Стоунхил, бях двайсетгодишен. Разказах й как семейството ми бе пътувало до Калифорния и отбелязах, че съм дошъл в Ню Йорк, защото това е мое отдавнашно желание и защото съм писател. Тогава тя ми призна, че също пише и ми подаде две книжлета, които издала на собствени разноски. Бяха стихосбирки. В подземната железница за Ню Йорк прочетох и двете, после ги четох пак и в мебелираната си воняща стая в хотел „Ню Йорк“, недалеч от пазара Уошингтън, аз която плащах три долара седмично. Стиховете бяха ужасно мили, самотни, безсмислени, приповдигнати и абсурдни. Разчувстваха ме и се просълзих. Тя ме беше поканила на едно религиозно събрание и когато й отказах, едва сдържа изненадата си. Обясних й колкото може по-любезно, че никога не посещавам такива места, защото там не се чувствам естествено и защото прекарвам свободното си време по улиците на Ню Йорк или в Народната библиотека на Пето авеню. Тя отбеляза, че баща ми винаги е участвал активно в църковните дела. Отвърнах й, че съм решил да стана добър писател.

През нощта, когато съм се раждал, баща ми не бил у дома. Акуширала майката на вуйчо ми Мушег Сароян. Раждането било кратко, сравнително безболезнено и неотбелязано в регистрите. Няколко минути преди раждането майка ми била на крака и се държала за вратата, което, изглежда е семейна привичка. Баща ми бил на лозето на братовчедите си Мурадян, близо до Сейнджър, на единайсет мили източно от Фресно. Работел там на лозята им. Били му обещали работа в арменската църква в Йетем, близо до Фресно, но там енорията говорела предимно турски, а баща ми не знаел добре турски. Оказал се без работа и се хванал за първото, което му попаднало.

Когато съм станал на две години, цялото семейство се преселило в Сан Бруно, на двайсет и пет мили южно от Сан Франциско. После сме се пренесли в Сан Франциско, където известно време баща ми бил свързан с Армията на спасението. Накрая сме отишли в Кембъл, малко градче, до Сан Хосе, Калифорния, където през юли 1911 година баща ми почина.