Уилям Сароян - Велосипедистът от Бевърли Хилз

Не винаги имах късмет в това, което слушах. Не винаги то биваше голяма симфония. Често бе песен и странно, не цялостна песен. Всъщност тя никога не биваше завършена. Бе по-скоро фрагмент от песен, и то дотолкова, доколкото чувах и думи. И може би причината да остане незавършена тази форма е именно участието на думите. Защото думите са несъвършен инструмент за общуване, за изразяване на цялостното. Звуковете, ритмите и тактовете са завършени от само себе си, но думите трябва да бъдат доведени до край и тъкмо в това е трудността и величието на писането. Все едно, това ми доставяше удоволствие. По време, когато въздухът над земята бе изпълнен с чистота, чувах велика музика, която никой не е слушал.

Бях на тринайсет години, когато си купих грамофон и една плоча и ги отнесох с велосипеда у дома, в къщата ни на Сан Бенито авеню. Майка ми ужасно се ядоса, че съм похарчил дванайсет долара за такъв боклук. Почна да кълне апарата и се насочи към мен тъй заплашително, че трябваше да избягам навън. Тя тръгна по петите ми с някаква налудничава, но въпреки това комична заплаха. Грамофонът стоеше на масата в гостната. Изтичах през предното стълбище до гостната, където бе грамофонът, навих го бързо, сложих игличката на плочата и пак избягах навън, тъкмо когато майка ми влизаше. Все още ме преследваше, когато от грамофона се разнесе музика. Беше нещо, наречено „Соня“, в изпълнение на оркестъра на Пол Уйатмън. Очаквах, че майка ми ще продължи да ме преследва, но не го стори. Самият аз спрях в задния двор да чуя плочата. След около минута влязох в къщи. Майка ми стоеше до грамофона и слушаше. Гневът й се бе стопил и вместо него видях на лицето й дълбоката мъка на нейната природа, семейство. Един едничък миг от джазовото изпълнение бе сторил това.

Като свърши плочата, тя се обърна към мен и каза: „Хубаво е. Нямах представа какво е, но е хубаво. Грижи се добре за машинката. Само тази плоча ли имаш?“

Казах и, че на обратната страна има още едно изпълнение. Тя седна и каза: „Нека го чуя, моля ти се.“ На обратната страна имаше нещо, доколкото си спомням, наречено „Хай-ли, Хай-ло“.

С това външната музика влезе в моя живот, в семейството ни, в дома ни. Сестрите и брат ми бяха във възторг от грамофона и единствената плоча. Майка ми установи правило да купувам всяка седмица по една нова плоча, което и правех. Тя с нетърпение очакваше пристигането на новата плоча и я слушаше по много пъти. Тази музика трябва да е била за нея нещо много странно, музика, която съвсем не прилича на онова, което си знае от Армения, различна от химните, които е слушала и пяла в църквата. И въпреки това й хареса и тя я обикна.

След време изпратих два долара до едно бюро за покупки по пощата и получих дванайсет плочи. Беше страшна сделка. Музиката нямаше кой знае каква стойност, но да имаш дванайсет плочи за цената на три беше чудесно и задоволяваше семейния стремеж към икономии във всяко нещо.

Но моята музика, която слушах, докато карах велосипеда, се бе появила у мен дълго преди да купя грамофона.

Необходимо е да се разберат две неща: първо, че след като грамофонът стана важна част от семейния ни живот, аз продължавах да чувам собствената си музика и, второ, че колкото повече слушах грамофонната музика, толкова по-рядко чувах моята собствена.

Ако външният слух е преситен от музика, вътрешните уши почват да проявяват склонност към оглушаване. Ако тялото е задоволено, душата почва да губи желание или е неспособна да търси удовлетворение.

През 1908 година, последния ден на август аз съм се появил на земята в градчето Фресно, просто болен от любопитство, гняв и задоволство. Баща ми Сароян, арменец, бил на трийсет и четири години, майка ми, Такухи Сароян — на двайсет и пет.

Баща ми получил образование в арменското презвитерианско училище в Битлис. По професия е проповедник. Издавал списание на английски и арменски, пишел философски есета, стихове и пътеписи. Бил много добър оратор.

Майка ми официално не е получила никакво образование, по може да чете и пише на арменски. Може също да чете английски и да се подписва. Английски обаче чете доста лошо, затова понякога само преглежда вестниците.

Дядо ми се казвал Петрус и бил син на Саркис, който е Сароян чрез осиновяване, затова макар че двете страни на семейството ми носят едно и също име, не са роднини. Дядо ми по майка се казвал Минас, но името на неговия баща съм забравил. Семейните спомени са свързани с град Битлис. Не съм чувал да има спомени, свързани с някой друг град. Този град (и името му) винаги са имали голямо значение за мен.