Агата Кристи: Смъртта на госпожа Макгинти

Еркюл Поаро излезе от ресторант „Ла вией гран мер“ в Сохо. Той вдигна яката на палтото си по-скоро по навик, отколкото от необходимост, тъй като нощта не беше студена. „На моята възраст човек не бива да рискува“ — сякаш се оправдаваше.

Очите му изразяваха сънливо удоволствие. Охлювите „а ла вией гран мер“ бяха много вкусни. Това позанемарено ресторантче беше истинска находка. Потънал в мисли, Еркюл Поаро се облиза като добре заситено куче. Извади носна кърпичка от джоба си и леко докосна разкошните си мустаци.

Да, беше вечерял добре. А сега какво?

Едно такси мина покрай него и забави подканващо своя ход. Той се поколеба за секунда, но не му даде знак. Защо му е такси? И без това щеше да пристигне вкъщи твърде рано за лягане.

„Жалко — измърмори Поаро, — че човек може да яде само три пъти дневно…“

Следобедният чай бе ритуал, който не бе успял да възприеме. „Ако човек участва в подобни събирания в пет часа — обясняваше той, — не сяда на вечеря с необходимото количество стомашни сокове. А вечерята, нека не забравяме, е най-важното удоволствие през деня!“

Кафето късно сутрин също не бе по вкуса му. Не, шоколад и кроасани за закуска, обяд по възможност в дванайсет и половина, но определено не по-късно от един часа, и най-накрая кулминацията — вечерята!

Това бяха върховите моменти от деня на Еркюл Поаро. Като човек, който винаги бе отделял завидно внимание на стомаха си, сега на старини той жънеше плодовете на тези грижи. Яденето за него бе не само физическо удоволствие, но и интелектуално изследване. Защото между храненията прекарваше много време в изнамиране и отхвърляне на всевъзможни източници на нова и вкусна храна. „Ла вией гран мер“ бе резултатът на едно такова търсене и заведението току-що се бе сдобило с печата на гастрономическото одобрение на Еркюл Поаро.

Но сега за нещастие трябваше да се примири с една скучна вечер. Еркюл Поаро въздъхна. „Само ако приятелят ми Хейстингс беше наблизо…“ — помисли си.

Той с удоволствие се задълбочи в спомените си за своя стар приятел. „Първият ми приятел в тази страна — и все още най-добрият, когото имам. Вярно, че той много често ме вбесява. Но нима сега си струва да си спомням за това? Не. Помня само невероятното му изумление пред моя талант и как го оценяваше със зяпнала уста. Как лесно го подвеждах, без да промълвя и една невярна дума, а след това неговото стъписване и глуповато удивление, когато най-накрая проумяваше истината, отдавна известна на мен. Скъпият ми приятел! Моя слабост е да се самоизтъквам, а това Хейстингс никога не можа да разбере. Но наистина е необходимо личност с моите способности да се възхищава от себе си — и затова човек има нужда от външен подтик. Аз не мога, наистина не съм в състояние да седна на един стол и по цял ден да размишлявам колко възхитителен съм в действителност. Всеки има нужда от човешко отношение, нуждае се, както в днешно време се казва, да огледа в някого своето величие.“

Еркюл Поаро въздъхна и сви по Шафтсбъри Авеню.

Дали да не го пресече, да продължи до Лестър Скуеър и да отиде на кино? Той начумерено поклати глава. Киното най-често го вбесяваше с разводнените си сюжети и с липсата на логическа последователност във фабулата. Дори операторската работа, възхвалявана от някои, за него не представляваше нищо повече от обикновено портретиране на сцени и предмети с едничката цел да изглеждат съвсем различни, отколкото са в действителност.

Всичко е твърде артистично в днешно време, заключи Еркюл Поаро. Навсякъде липсва любов към реда и методичността, които самият той толкова високо ценеше. Рядко се срещаше и изтънчеността. На мода са сцените на насилие и жестока бруталност, а като бивш офицер от полицията Поаро се отегчаваше от бруталността. Тя се бе превърнала по-скоро в правило, отколкото в изключение. Той я намираше досадна и неинтелигентна.

„Истината е — размишляваше Поаро, отправяйки се към къщи, — че не съм в крак със съвременния свят. И че съм, макар и в по-висш смисъл, роб като всички останали. Превърнал съм се в роб на работата си така, както и другите. Когато настъпи часът на отмората, те просто не знаят с какво да го запълнят. Пенсионираният финансист се захваща с голф, дребният търговец украсява градината си с лампички, а аз — аз ям. Ето че отново стигам до това. И все пак човек се храни само три пъти дневно . А от едното ядене до другото има толкова време.“