Агата Кристи - Смъртта на госпожа Макгинти

Поаро довърши изречението вместо него:

— … е понеже живеете в тази къща и не искате да ги скриете в своята стая или на друго място в къщата. С две думи — Джеймс Бентли.

— Точно така. Винаги стигахме до Бентли. И като капак на всичко имаше и кръв върху ръкава му.

— Какво обяснение даде той за това?

— Каза, че отрил ръкава си в магазина за месо предния ден. Глупости! Не беше животинска кръв.

— И той се придържаше към тази версия?

— Не съвсем. На процеса разказа съвършено различна история. Защото на маншета му имаше и косъм със засъхнала кръв, а той беше от косата на госпожа Макгинти. Това се нуждаеше от обяснение. Тогава Бентли призна, че онази вечер се е върнал от разходката си по-рано и е влизал в стаята. Каза, че влязъл, след като почукал, и я намерил там на пода, мъртва. Навел се над нея и я докоснал, за да се увери в това. И тогава загубил ума и дума. Каза, че кръвта винаги го разстройвала. Отишъл в стаята си силно развълнуван и почти припаднал, а на сутринта не намерил сили да признае за случилото се.

— Много подозрителна история — отбеляза Поаро.

— Да, наистина. И все пак, знаете ли — рече Спенс замислено, — тя може да е напълно достоверна. Въпреки че не е от тези случаи, на които обикновеният човек или съдебните заседатели биха повярвали. Но съм срещал и хора като Бентли. Нямам предвид историята с припадането му. Искам да кажа хора, от които се изисква да направят решителна стъпка и които просто не могат да се изправят лице в лице с поемането на такава отговорност. Страхливи хора. Да приемем, че Бентли влиза и намира госпожа Макгинти. Знае, че трябва да направи нещо — да извика полиция, да потърси съсед, с други думи, да постъпи както се очаква от него. И го хваща страх. Мисли си: „Не искам да знам нищо за това. Защо ми трябваше да влизам? Ще си легна, сякаш изобщо не съм влизал…“ Зад всичко това, разбира се, стои страхът — страх от обвинение, че може да има пръст в тази работа. Иска да се предпази колкото се може по-задълго, само че глупакът отива и се натопява чак до шията. — Спенс направи пауза. — Може би нещата са се развили именно така.

— Може би — изрече замислено Поаро.

— А може би това е най-добрата версия, която неговият адвокат е успял да измисли. Не знам. Сервитьорката в кафенето в Килчестър, където Бентли обикновено обядвал, каза, че той винаги избирал такова място, откъдето да гледа в стената или в ъгъла, за да не вижда хората. Бил особняк, малко странен, но не достатъчно, за да бъде убиец. Не е имал мания за преследване или нещо подобно.

Спенс обнадеждено погледна Поаро, но той не отвърна на погледа му. Беше смръщил чело.

Известно време двамата мълчаха.

Най-сетне Поаро се изправи с въздишка.

— Eh bien — рече. — Отхвърлихме възможността мотив за убийството да са парите. Да разгледаме другите варианти. Имала ли е госпожа Макгинти някакъв враг? Страхувала ли се е от някого?

— Няма доказателства за това.

— Какво казват съседите й?

— Нищо особено. Вероятно те не биха го издали на полицията, но не мисля, че прикриват някого. Казват, че тя била затворен човек. Но това е нещо съвсем нормално. В нашия край хората не се държат особено приятелски един към друг, вие знаете това, мосю Поаро. Разбрали са го още евакуираните по време на войната. Госпожа Макгинти прекарвала по цял ден със съседите си, но те не й станали близки.

— Откога живее в селото?

— Мисля, че от около осемнайсет-двайсет години.

— А къде е живяла преди това, през останалите четирийсет години?

— Няма нищо загадъчно около нея. Тя е дъщеря на фермер от Северен Девън. Заедно със съпруга си живели известно време близо до Илфракоум и после се преместили в Килчестър. Имали къща в края на града, но там било твърде влажно за тях, затова се преместили в Бродхини. Изглежда, мъжът й бил тих, благопристоен и порядъчен човечец — не ходел често в кръчмата. Хората много ги уважавали. Ето, това е, няма нищо за криене.

— И все пак е била убита, нали?

— И все пак е била убита.

— А племенницата не знае ли за някого, който да й има зъб за нещо?

— Тя твърди, че не познава такъв.

Поаро гневно потърка носа си.

— Разбирате, скъпи приятелю, че щеше да бъде много по-лесно, ако госпожа Макгинти не беше госпожа Макгинти, така да се каже. Ако можеше да бъде „мистериозната жена“ — жена с минало.

— Е, не е била такава — отвърна Спенс. — Била е просто госпожа Макгинти. Необразована жена, която е давала стаи под наем и е вършела домакинската работа. Такива жени колкото щеш из цяла Англия!