Агата Кристи - Смъртта на госпожа Макгинти

— Има една, която се нарича „Трите патици“, но там не дават стаи. На пет километра от нея се намира „Агнето в Кълавон“. Има и нещо като странноприемница в Бродхини. В действителност не е точно странноприемница, а доста занемарена селска постройка, където собствениците — една млада двойка, подслоняват срещу заплащане. Само че — рече Спенс със съмнение — едва ли ще ви се стори много удобна.

Еркюл Поаро направи болезнена гримаса.

— Ако трябва да страдам, ще страдам — изрече. — Значи така ми е било писано.

— Не знам като какъв искате да отидете там — продължи скептично Спенс, докато го наблюдаваше. — Представете се за някакъв оперен певец с пресипнал глас, който се нуждае от почивка. Това би свършило работа.

— Ще отида — заяви Еркюл Поаро с тона на кралска особа — и ще представлявам себе си.

Полицаят прие това изявление с присвити устни.

— Мислите ли, че е разумно?

— Мисля, че е важно и необходимо. Напълно необходимо. Да не забравяме, cher ami , че трябва да се борим с времето . Какво знаем? Нищо. Следователно надеждата, голямата надежда е в това да отида там, преструвайки се, че знам много. Аз съм Еркюл Поаро. Аз съм великият, единственият Еркюл Поаро. И аз, Еркюл Поаро, не съм удовлетворен от присъдата по случая „Макгинти“. Аз, Еркюл Поаро, имам силни подозрения за това, което в действителност се е случило . Това е обстоятелство, което единствено аз оценявам с реалната му стойност. Разбирате ли?

— И по-нататък?

— По-нататък, след като направя необходимото впечатление, ще наблюдавам реакциите. Реакции ще има. Съвсем определено реакции ще има!

Спенс неспокойно погледна дребния човечец.

— Вижте, мосю Поаро — рече, — не се излагайте на опасност! Не искам да ви се случи нещо лошо.

— Но ако ми се случи, вие без сянка от съмнение ще докажете правотата си, нали?

— Не желая да доказвам нищо на такава цена — отвърна полицейският началник.

Еркюл Поаро гнусливо огледа стаята, в която трябваше да се настани. Тя беше просторна и това беше единственото й достойнство. Детективът направи красноречива гримаса, когато прокара подозрително пръст по една лавица за книги. Така и предполагаше — прах! Внимателно приседна на канапето и разхлабените му пружини тъжно изскърцаха под него. Двата избелели фотьойла имаха малко по-добър вид. Голямо куче със свиреп вид — Поаро веднага заподозря, че има краста — изръмжа от четвъртия, сравнително удобен стол, където се беше излегнало.

Стаята беше голяма, с избелели тапети. По стените висяха накриво гравюри с отблъскващи сюжети, редом с една или две по-прилични картини. Калъфите на фотьойлите бяха избелели и мръсни, килимът беше грозен и скъсан. Навсякъде бяха разхвърлени най-различни вещи. Масите заплашително се клатеха. Единият от прозорците беше отворен и очевидно никаква земна сила не би била в състояние отново да го затвори. Вратата, временно прилепнала към касата, едва ли щеше да остане за дълго в същото положение. Резето й не държеше и всеки порив на вятъра я отваряше с трясък и студеният въздух преминаваше като вихрушка през стаята.

„Истинско страдание — каза си Еркюл Поаро в пристъп на самосъжаление. — Да, истинско мъчение.“

Вратата се отвори с трясък и вятърът нахлу заедно с госпожа Самърхейс. Тя огледа стаята, извика „какво?“ на някого и отново излезе.

Госпожа Самърхейс беше червенокоса и имаше привлекателно лице, обсипано с лунички. С разсеян вид тя ту слагаше нещата по местата им, ту ги търсеше из къщата.

Еркюл Поаро скочи на крака и затвори вратата.

След миг тя се отвори и жената отново се появи. Този път носеше голям емайлиран леген и нож. Някъде отдалеч се чу мъжки глас:

— Морийн, тази котка пак повърна. Какво да направя?

Тя отговори:

— Идвам, скъпи. Почакай малко!

Пусна легена и ножа и отново изчезна.

Поаро пак стана и затвори вратата. Каза си: „Аз определено страдам.“

Някаква кола пристигна, голямото куче скочи от стола и бясно залая. Хвърли се върху малката масичка до прозореца и тя с трясък се разпадна.

— Enfin — каза Еркюл Поаро. — C’est insupportable! 1 1 Това е непоносимо! (фр.) — Б.пр.

Вратата шумно се отвори, вятърът нахлу в стаята, кучето побягна с лай. Разнесе се гласът на Морийн, по-силен и ясен:

— Джони, защо, по дяволите, си оставил отворена задната врата! Тези проклети кокошки са в килера.

— И за всичко това — каза прочувствено Поаро — плащам цели седем гвинеи на седмица!