Агата Кристи - Смъртта на госпожа Макгинти

— Voici, madame .

— О, страшно ви благодаря. Този боб ми изглежда нещо почернял. Знаете ли, съхраняваме го осолен в гърне. Но този май съвсем се е развалил. Страхувам се, че няма да стане много хубав.

— И аз се опасявам, че… Ще позволите ли да затворя вратата? Става силно течение.

— О, да, разбира се. Май все оставям вратата отворена.

— Забелязах това.

— Както и да е, тази врата и без това трудно се затваря. В действителност къщата направо се разпада. Бащата и майката на Джони живееха тук, бяха много бедни, горките, и никога не пипваха нищо. А когато се завърнахме от Индия и дойдохме да живеем тук, ние също не можехме да си позволим какъвто и да било ремонт. Но децата я харесват — много стаи, в които могат да лудуват, градина и всичко останало. Наемът, който вземаме от гостите, ни позволява все още да поддържаме къщата, въпреки че, трябва да ви кажа, изживяхме доста неприятни моменти.

— В момента само аз ли съм ваш гост?

— Имаме и една стара дама на горния етаж. В деня, в който пристигна, легна и оттогава все лежи. Не че виждам нещо нередно в това, но трябва да й качвам храната четири пъти дневно. Иначе няма проблеми с апетита. Във всеки случай тя утре заминава при някаква своя племенница или нещо подобно. — Госпожа Самърхейс се спря за момент, преди да обобщи с леко превзет глас: — Всеки момент ще ни донесат риба. Предполагам, че няма да имате нищо против да платите наема си за една седмица. Ще останете тук една седмица, нали?

— Може би и за по-дълго.

— Не искам да ви притеснявам, но вкъщи нямам никакви пари, а знаете какви са тези хора — винаги ти досаждат.

— Моля ви, не се извинявайте, мадам. — Поаро извади седем лири и прибави още седем шилинга.

Хазяйката чевръсто ги прибра.

— Благодаря ви много.

— Вероятно, госпожо, трябва да ви разкажа повече за себе си. Аз съм Еркюл Поаро .

Това откровение не впечатли жената кой знае колко.

— Хубаво име — отвърна тя любезно. — Гръцко е, нали?

— Аз съм, както може би знаете — каза Поаро, — детектив. Той опря пръст в гърдите си. — Навярно най-известният детектив.

Госпожа Самърхейс весело изписка:

— Виждам, че сте страхотен шегаджия, мосю Поаро. И какво разследвате? Пепел от цигари и следи от стъпки?

— Разследвам смъртта на госпожа Макгинти. Съвсем сериозно.

— Ох! — извика жената. — Порязах се!

Вдигна пръста си и дълго го разглежда. После впери поглед в Поаро.

— Вижте — изрече, — сериозно ли говорите? Искам да кажа, че всичко вече е приключено, нали? Арестуваха онзи нещастен малоумник, който й беше наемател, съдиха го, признаха го за виновен и това е то. Сигурно вече са го обесили.

— Не, госпожо — отвърна Поаро. — Още не е обесен. И случаят не е приключен. Ще ви припомня стих от един ваш поет: „Въпросът остава загадка, докле той не е разрешен.“

— О-о — възкликна госпожа Самърхейс и насочи вниманието си към легена в скута си. — Кръвта ми тече върху боба. Това не е хубаво, при положение, че ще трябва да го ядем на обяд. Но всъщност какво значение има? Нали ще ври! Нещата винаги се оправят, когато ги свариш, нали? Дори консервите.

— Моля ви — тихо каза детективът, — не ме предвиждайте за обяд.

— Не знам, сигурна съм — изрече госпожа Бърч.

Това вече го беше повторила три пъти. Не беше лесно да се преодолее вродената й недоверчивост към джентълмените с вид на чужденци и черни мустаци, облечени в големи, подплатени с кожа палта.

— Беше много неприятно — продължи тя. — Да убият горката ми леля, после полицията и какво ли още не. Ровиха навсякъде и непрекъснато задаваха въпроси. А всички съседи само надзъртаха. Отначало ми се струваше, че няма да можем да го преживеем. А пък свекърва ми се държа направо ужасно. Такива работи не се били случвали в нейното семейство — все това повтаряше. И постоянно — „горкия Джон, бедния Джон“. Ами аз, нещастната? Тя беше моя леля, нали? Но наистина мислех, че всичко вече е приключило.

— А ако предположим, че Джеймс Бентли е невинен?

— Глупости — отсече жената. — Разбира се, че е виновен. Той го е извършил. Никога не ми е бил симпатичен. Само се шляеше и все мърмореше нещо под носа си. Казах й на леля ми: „Не трябва да пускаш такъв човек в къщата си. Някой ден ще вземе да откачи.“ Но тя ми отвърна, че бил тих, любезен и не създавал неприятности. Не пиел, не пушел. Е, на ти сега тих и любезен.

Поаро замислено се вгледа в нея. Тя беше едра, пълна жена, със здрав цвят на лицето и уста, която издаваше добродушен характер. Малката къща беше спретната и чиста. Миришеше на полирана мебел. Откъм кухнята се носеше лек, апетитен аромат.