Агата Кристи - Смъртта на госпожа Макгинти

Вратата се захлопна с трясък. Чу се силното кудкудякане на разгневени кокошки.

Вратата отново се отвори и Морийн Самърхейс влезе. С радостен вик тя се хвърли към легена:

— Божичко, къде ли не търсих този леген! Ще имахте ли нещо против, господин ъ-ъ-ъ… Имам предвид дали ще ви преча, ако изчистя боба тук? Миризмата в кухнята е просто непоносима.

— Мадам, за мен ще бъде удоволствие.

Всъщност едва ли това бе точната фраза, но за пръв път през това денонощие на Поаро се предостави възможност да проведе разговор по-дълъг от шест секунди.

Жената се отпусна тежко на един стол и започна да чисти боба с невероятна енергия и подчертана липса на сръчност.

— От сърце се надявам — каза тя, — че не се чувствате крайно неудобно. Ако желаете нещо да бъде променено, само ми кажете.

Поаро вече беше разбрал, че единственото нещо, което може да понася в Лонг Медоус, е хазяйката си.

— Много сте любезна, мадам — отвърна учтиво. — Само ако можех да ви осигуря подходяща домашна прислужница!

— Домашна прислужница — почти изпищя тя. — Никаква надежда! Ами че аз не мога да намеря жена дори за през деня! Имаше една, но я убиха. Такъв ми е късметът!

— Говорите за госпожа Макгинти, нали? — попита бързо Поаро.

— Наистина беше госпожа Макгинти. Господи, как ми липсва тази жена! Разбира се, когато я убиха, бяхме страшно потресени. Първото убийство, което се е случило, така да се каже, в семейството. И на Джони му казах, че това е лош късмет за нас. Без госпожа Макгинти направо не мога да се оправя.

— Сигурно сте били привързана към нея?

— Драги мой, на нея човек можеше да разчита . Тя идваше редовно. Идваше понеделник следобед и четвъртък сутрин — точно като по часовник. Сега идва тази жена от гарата, казва се Бърп. Тя има пет деца и мъж. Естествено, често отсъства. Или мъжа й го хващат дяволите, или старата й майка, или децата й са болни, или нещо друго й се случва. При старата госпожа Макгинти поне само нея я хващаха дяволите, ако някога въобще й се е случвало.

— За вас тя беше ли честен човек, на когото може винаги да се разчита? Вярвахте ли й?

— О, тя никога не е посягала да краде, дори храна. Е, обичаше да си пъха носа в чуждите работи. Хвърляше по едно око на чужди писма — такива работи. Но човек очаква подобни неща от една прислужница. Искам да кажа, че животът им и без това е окаян, нали така?

— Животът на госпожа Макгинти беше ли окаян?

— Според мен — истински ужас — смотолеви жената. — Винаги да лазиш на колене и да търкаш подове. Освен това купища пране на чужди хора. Още не си дошла и те чакат куп чинии на умивалника. Ако аз трябваше ежедневно да върша всичко това, със сигурност бих предпочела да ме убият. Наистина.

Лицето на майор Самърхейс се появи на прозореца. Госпожа Самърхейс скочи, като разпиля боба, втурна се към прозореца и го разтвори възможно най-широко.

— Проклетото куче пак е изяло храната на кокошките, Морийн.

— О, по дяволите, сега пък то ще повърне!

— Погледни — Джон Самърхейс й показа тенджера със зеленина. — Този спанак достатъчен ли е?

— Разбира се, че не.

— На мен ми изглежда страшно много.

— Като се сготви, ще стане колкото чаена лъжичка. Не можа ли да разбереш досега какво е спанак?

— О, Боже мой!

— Донесоха ли някаква риба?

— Засега не.

— По дяволите, ще трябва да отворим консерва. Ти ще го направиш, Джони. Отвори една от онези в ъгловия шкаф. Онази, за която мислехме, че е леко надута. Убедена съм, че нищо й няма.

— Ами спанака?

— Аз ще се заема с него.

Тя изскочи през вратата и съпрузите се отдалечиха.

— Боже господи! — изрече Еркюл Поаро. Той прекоси стаята и направи опит, доколкото можеше, да затвори прозореца. Вятърът довя гласа на майор Самърхейс.

— Ами този, новия, Морийн? Изглежда ми нещо особен. Как му беше името?

— Не можах да си го спомня, когато разговарях с него. Трябваше да кажа господин ъ-ъ-ъ… Поаро. Точно така. Той е французин.

— Знаеш ли, Морийн, май че и друг път съм чувал това име.

— Да не е от някоя реклама за фризиране? Прилича ми на фризьор.

Поаро почти подскочи.

— Н-не. Може би е име на туршия. Не знам. Сигурен съм, че ми е познато. По-добре веднага да му поискаме седемте гвинеи, докато не стане късно.

Гласовете затихнаха.

Еркюл Поаро започна да събира от пода бобовите зърна, които се бяха разпилели из цялата стая. Тъкмо привършваше, когато госпожа Самърхейс отново влетя през вратата.

Той вежливо посочи купчинката боб: