Агата Кристи - Среща със смъртта

— Кое от Бойнтъновите момичета беше?

— Мисля, че онова, което наричат Карол, много е симпатично… толкова прилича на брат си…, ама те трябва да са близнаци. Или всъщност, може да е било и най-малкото. Слънцето грееше право в очите ми, затова не можех да видя ясно. Но мисля, че косата му не беше червена, а само с цвят като бронз. Толкова харесвам тези бронзово-медни коси! Червената коса винаги ми напомня за моркови! — и тя се закикоти.

— И то е захвърлило някакъв много блестящ предмет? — попита Поаро.

— Да. Естествено, както казах, тогава не го помислих за много важно. Но по-късно минах край потока и видях там мис Кинг. И сред много други ненужни неща — Даже няколко консервени кутии — съзрях една ярка метална кутийка, не точно квадратна, а малко като удължена от двете страни, ако схващате какво искам да кажа…

— Но да, съвършено добре ви разбирам. Приблизително толкова дълга?

— Ама колко сте умен! И аз си помислих: „Предполагам, че точно тази вещ е изхвърлило момичето на Бойнтънови, а пък тя си е една хубава кутийка.“ И ей-така от любопитство я вдигнах и я отворих. Вътре имаше нещо като спринцовка — същото, което ми забиха в ръката, когато ме ваксинираха против тиф. И си помислих колко е странно, че я хвърлят така, защото не изглеждаше счупена или нещо от този род. Но както се чудех, зад гърба ми се обади мис Кинг. Не бях я чула кога се е приближила. Та тя каза: „А, благодаря ви — това е моята спринцовка. Тъкмо бях дошла да си я търся.“ Така че аз й я дадох и тя се върна с нея в лагера. Мис Пиърс спря, а после забързано продължи:

— Та, естествено; смятам, че в това няма нищо особено — само гдето наистина ми се стори малко странно, че Карол Бойнтън може да захвърли спринцовката на мис Кинг. Искам да кажа — не беше в реда на нещата, ако можете да ме разберете. Въпреки че, естествено, все трябва да има някакво правдоподобно обяснение.

Тя замълча и с очакване загледа Поаро. Лицето му беше сериозно.

— Благодаря ви, мадмоазел. Това, което ми разказахте, може само по себе си да не е важно, но чуйте какво ще ви кажа! То приключи моето разследване! Сега всичко ми стана ясно и дойде на мястото си.

— Ама наистина ли? — мис Пиърс се изчерви. Изглеждаше доволна като дете.

Поаро я придружи до хотела. Когато се върна в своята стая, той прибави към бележките си един ред:

Точка 10. „Аз никога нищо не забравям. Помнете това. Нищо не съм забравила…“

— Но да — каза той. — Сега всичко е ясно!

— Моите приготовления завършиха — обяви Еркюл Поаро.

С лека въздишка той отстъпи няколко крачки и огледа една от свободните хотелски стаи, чиято обстановка беше променил.

Полковник Карбъри, небрежно подпрян на изместеното до стената легло, се усмихна и дръпна от лулата си.

— Чуден човек сте вие, Поаро, не съм ли прав? — каза той. — Обичате да правите театър.

— Може би… е вярно — съгласи се малкият детектив. — Но наистина не само за да задоволя собствения си вкус. Ако ще разиграваме комедия, трябва първо да подредим сцената.

— Това комедия ли е?

— Дори и трагедия да е, при нея също е необходим подходящ декор.

Полковник Карбъри го изгледа с любопитство.

— Добре де — каза той, — ваша работа. Не знам накъде биете. Обаче схващам, че сте написали нещичко.

— Ще имам честта да ви представя това, за което ме помолихте — истината!

— Мислите ли, че ще можем да поискаме присъда?

— Това, приятелю мой, не съм ви обещавал.

— Вярно. Може и да съм доволен, че не сте. Зависи.

— Моите аргументи са предимно психологически — заяви Поаро.

Полковник Карбъри въздъхна.

— Е от това се страхувах.

— Но те ще ви убедят — увери го Поаро. — Да, да, ще ви убедят. Винаги съм мислел, че истината е чудновата и красива.

— Понякога е отвратително неприятна — възрази полковник. Карбъри.

— Не, не — Поаро говореше сериозно. — Вие имате предвид личната гледна точка. Но вместо нея вземете абстрактния, безпристрастен възглед. Тогава абсолютната логика на събитията изглежда системна и очарователна.

— Ще се помъча да я гледам по този начин — съгласи се полковникът.

Поаро погледна големия си часовник — една чудата, старомодна вещ.

— От дядо ми е.

— Така си и мислех.

— Време е да открием заседанието — обяви Поаро. — Вие, господин полковник, като длъжностно лице ще седнете тук зад масата.

— А, добре — изсумтя Карбъри. — Само да не искате да си облека и униформата?

— Не, не. Но ако позволите — и той оправи връзката му.