Агата Кристи - Среща със смъртта

Поаро потвърди.

— А, тя е чудесна жена, с голям ум и много добре осведомена. Другата ми се стори слабовата, а и изглеждаше полумъртва от умора. Сутрешната експедиция беше доста изнурителна за една възрастна дама, особено, когато не понася височините. Та, както казах, срещнах въпросните дами и бях в състояние да им дам известна информация по въпроса за навутейците. Поразходихме се и се върнахме в лагера около шест часа. Лейди Уестхолм настояваше да пие чай и аз имах удоволствието да й направя компания — питието беше малко слабо, но с интересен аромат. След това момчетата сложиха масата за вечеря и едно от тях отиде да уведоми старата дама, но я намерило мъртва на стола й.

— Когато се прибирахте, забелязахте ли я?

— Забелязах я. Тя обикновено седеше на едно и също място следобед и вечер, но не обърнах особено внимание. Тъкмо обяснявах на лейди Уестхолм обстоятелствата около нашата, депресия. А трябваше да наблюдавам и мис Пиърс. Тя бе толкова изморена, че непрекъснато стъпваше накриво.

— Благодаря ви, мистър Коуп. Ще позволите ли да ви задам индискретния въпрос, дали има вероятност миене Бойнтън да е оставила голямо наследство?

— Доста значително. Тоест, по-точно казано, наследството не беше нейно. Беше й дадено като пожизнено владение и след смъртта й следва да се разпредели между децата на покойния Елмър Бойнтън. Да, сега всички те ще бъдат добре обезпечени.

— Парите — промълви Поаро — променят много неща. Колко престъпления са били извършени заради тях.

Мистър Коуп сякаш се постъписа.

— Е, да, сигурно е така — съгласи се той.

Поаро мило се усмихна:

— Но за едно убийство съществуват толкова много подбуди, нали? Благодаря ви за любезното съдействие, мистър Коуп.

— Моля ви, за мен е удоволствие — отвърна мистър Коуп. — Мис Кинг ли виждам седнала там горе? Иска ми се да разменя с нея някоя и друга дума.

Поаро продължи надолу по хълма. Срещна мис Пиърс, която изглеждаше възбудена. Тя задъхано го поздрави.

— О, мосю Поаро, колко се радвам да ви видя. Разговарях с онова твърде странно момиче — нали знаете, най-младото. Такива невероятни неща ми разказа — за врагове и за някакъв шейх, който искал да го отвлече и как отвсякъде било заобиколено с шпиони.

Наистина, звучеше изключително романтично! Лейди Устхолм казва, че всичко това били глупости и че тя самата по едно време имала някаква червенокоса слугиня, която дрънкала точно такива лъжи, но аз мисля, че лейди Уестхолм понякога е твърде сурова. В края на краищата може и да е вярно, нали, мосю Поаро? Преди няколко години четох, че една от дъщерите на царя не била убита през Руската революция, а избягала тайно в Америка. Мисля, че беше великата княгиня Татяна. Ако е така, тази би могла да бъде дъщеря й, нали? Тя наистина намекна за нещо царствено, а и видът и е такъв, не намирате ли? Доста славянски — с тези скули. Колко сензационно би било! Поаро малко афористично произнесе:

— Наистина, немалко странни неща има в този живот.

Мис Пиърс притисна ръце до гърдите си:

— Тази сутрин не можах да схвана всъщност кой сте вие. Ама, разбира се, вие сте онзи много прочут детектив! Всичко прочетох за азбучните убийства. Толкова вълнуващо! В действителност по онова време работех като гувернантка близо до Донкастър.

Поаро измърмори нещо. Мис Пиърс с все по-нарастващо вълнение продължи:

— Ето защо почувствах, че… че тази сутрин съм направила грешка. Човек трябва винаги да казва всичко, нали? Дори и най-малката подробност, колкото и да му се струва, че няма нищо общо със случая. Защото, несъмнено, щом вие сте се заловили с това, бедната мисис Бойнтън трябва да е била убита! Сега ми става ясно! Предполагам, че мистър Махмуд — не мога да му запомня името, — но искам да кажа, драгоманът, вероятно той е болшевишки агент? А не изключвам и мис Кинг. Смятам, че немалко добре възпитани момичета от изискани семейства са преминали към онези ужасни комунисти! Затова се чудех дали трябва да ви кажа — защото, нали разбирате, когато си помисля за това, ми се струва доста странно.

— Правилно — потвърди Поаро. — И затова вие ще ми разкажете всичко.

— Е добре, всъщност не е кой знае какво. Само гдето на следващата сутрин след произшествието аз станах доста рано и надникнах от шатрата си, за да видя изгрева, нали разбирате, е, естествено, не точно изгрева, защото слънцето трябва да бе изгряло преди цял час. Но все пак беше рано…

— Да, да. И видяхте какво?

— Точно това е любопитното, но по онова време не ми се стори нещо особено. Само гдето видях Бойнтъновото момиче да излиза от шатрата си и да хвърля нещо право в потока — в това, естествено, няма нищо особено, но нещото заблестя на слънцето! Ей така, полетя във въздуха и блесна. Разбирате ли, блесна.