Агата Кристи - Среща със смъртта

Поаро тихо попита:

— Много голямо впечатление ли ви направи?

— Да. Аз не съм от страхливите, но понякога сънувам как произнася точно тези думи, сънувам злобната й, цинична, тържествуваща физиономия. Уф! — тя потрепера. После внезапно се обърна към него:

— Мосю Поаро, може би не бива да ви питам, но стигнахте ли до някакво заключение във връзка е тази история? Установихте ли нещо определено?

— Да.

Той забеляза как, когато му зададе следващия си въпрос, устните й потрепераха:

— Какво?

— Установих с кого е разговарял Реймънд Бойнтън онази вечер в Ерусалим. Говорил е със сестра си Карол.

— Карол… разбира се! После тя продължи:

— Казахте ли му… попитахте ли го…

Нямаше смисъл. Не беше в състояние да продължи, Поаро я погледна замислено и съчувствено, после тихо попита:

— Това толкова много ли… означава за вас, мадмоазел?

— Означава всичко! — каза Сара. После изправи рамене. — Но аз трябва да знам.

Поаро спокойно обясни:

— Той ми каза, че онова е било истеричен пристъп, нищо повече! И двамата със сестра си били възбудени. Каза ми, че на дневна светлина подобна идея им се сторила невероятна.

— Разбирам…

Поаро тихо каза:

— Мис Сара, няма ли да ми кажете от какво се страхувате?

Сара извърна към него лицето си — то беше бяло като вар и от него го гледаха две отчаяни очи.

— Онзи следобед… двамата бяхме заедно. И той си тръгна, като каза…, че искал да направи нещо докато не го била напуснала смелостта. Помислих, че е възнамерявал само… само да й каже. Но като си представя, че е имал предвид…

Гласът й замря. Тя стоеше вцепенена, като полагаше усилия да се овладее.

Надин Бойнтън излезе от хотела. Докато се колебаеше накъде да тръгне, към нея се насочи един човек, който я беше очаквал.

Мистър Джефърсън Коуп незабавно се озова до дамата на сърцето си.

— Да тръгнем ли насам? Мисля, че това е най-приятната посока.

Тя мълчаливо се съгласи.

Вървяха един до друг и мистър Джефърсън Коуп говореше. Думите се лееха от устата му свободно, макар и малко монотонно. Не беше сигурно дали забелязва, че Надин не го слуша. Когато се отклониха към каменистия, покрит с цветя склон, тя го прекъсна.

— Извинявайте, Джефърсън. Трябва да говоря с вас.

Лицето й беше пребледняло.

— Но, естествено, скъпа. Каквото обичате, само да не се разстройвате.

— Вие сте по-умен, отколкото ви мислех — каза тя. — Нали знаете какво искам да кажа?

— Несъмнено е вярно — каза мистър Коуп, — че обстоятелствата променят нещата. Аз много дълбоко чувствам, че при сегашното положение е възможно да се наложи да се преразгледат решенията. — Той въздъхна. — Вие трябва да вървите напред, Надин, и да действате според това как ви диктува сърцето.

Истински трогната, тя възкликна:

— Толкова сте добър, Джефърсън. Толкова търпелив! — Чувствам, че съм се държала много лошо с вас. Наистина, направо съм била подла към вас.

— Вижте сега, Надин, нека се уточним. Аз винаги съм знаел какво мога да си позволя по отношение на вас. Още, откакто ви познавам, съм изпитвал най-дълбока обич и уважение. Единственото, което искам, е вашето щастие. Винаги съм желал само това. Едва не полудявам, като ви гледам нещастна. И мога да си призная, че съм винил Ленъкс. Чувствах, че той не заслужава да ви задържа, ако не цени щастието ви малко повече, отколкото го показва.

Мистър Коуп пое дъх и продължи:

— Сега ще ви призная, че след като пътувах с вас до Петра, почувствах, че Ленъкс може би не е толкова виновен, колкото съм мислел. Той не е бил толкова егоистичен по отношение на вас, колкото прекалено неегоистичен по отношение на майка си. Не искам да казвам нищо против покойната, но в действителност мисля, че свекърва ви може би е била необичайно труден човек.

— Да, може да се каже така — промълви Надин.

— Във всеки случай — продължи мистър Коуп — вчера вие дойдохте при мен, за да ми кажете, че сте взели окончателно решение да напуснете Ленъкс. Аз приветствам вашето решение. Не беше справедлив този живот, който водехте. Вие бяхте съвсем почтена към мен. Не се преструвахте, че изпитвате нещо повече от лека привързаност. Всичко, което исках, беше да имам възможност да се грижа за вас и да се отнасям към вас, както подобава. Мога да кажа, че, онзи следобед беше един от най-щастливите в живота ми.

Надин възкликна:

— Съжалявам… съжалявам.

— Не, скъпа моя, защото през цялото време имах някакво чувство, че това не е истинско. Чувствах, че е съвсем вероятно до другата сутрин да промените решението си. Е, сега нещата стоят по-различно. Вие с Ленъкс можете да водите свой собствен живот.