Агата Кристи - Среща със смъртта

Д-р Жерар развълнуван се наведе към него.

— Но, точно там е работата! Навсякъде по света старите жени са си едни и същи. Те се отегчават! Ако са се специализирали в реденето на един пасианс, най-после им идва до гуша от него. Иска им се да научат някакъв нов пасианс. Точно същото е и с една старица, чието развлечение (колкото и невероятно да звучи това) е да властва над хората и да ги изтезава. Мисис Бойнтън — нека я наречем звероукротителка — е опитомила своите тигри. Може би по времето, когато са възмъжавали, са се появили някои по-силни усещания. Женитбата на Ленъкс за Надин е била известно приключение. Но след това изведнъж настъпило затишие. Ленъкс дотолкова е потънал в меланхолия, че на практика е невъзможно да бъде наранен или да му бъде причинено страдание. Реймънд и Карол не дават признак на бунт. А Джиневра — а, бедната Джиневра — от гледна точка на майка си тя представлява най-безинтересното развлечение. Защото Джиневра е намерила начин за бягство. Тя бяга от действителността в един свят на фантазии. Колкото повече я предизвиква майка й, с толкова повече скрито удоволствие тя играе ролята на преследвана героиня! От гледна точка на мисис Бойнтън всичко това е ужасно скучно. И тя като Александър Македонски търси нови светове, които да завладее, И затова решава семейството да предприеме пътешествие в чужбина. Там ще има опасност да се разбунтуват укротените й зверове и за нея ще се създаде възможност да причинява нова страдания! Невероятно звучи, нали, но е така! Тя е търсела нови вълнения.

Поаро дълбоко пое дъх.

— Та това е забележително. Да, да, схващам точно мисълта ви. Тъкмо така е било. Всичко приляга отлично. Предпочитала е да живее сред опасности, маман Бойнтън, и си е платила за това!

Сара се наведе напред. Умното й, бледо лице беше съвсем сериозно.

— Значи искате да кажете, че тя е докарала жертвите си твърде далеч и те… те са се нахвърлили върху нея или… или поне го е сторил един от тях?

Поаро наведе глава. Сара с безжизнен глас запита:

— А кой от тях?

Поаро я изгледа — забеляза е какво напрежение ръцете й стискаха дивите цветя и колко неподвижно беше бледото й лице.

Той не отвърна, по-точно отговорът му беше спестен, защото в този момент д-р Жерар докосна рамото й и каза:

— Вижте.

По склона бродеше една девойка. Тя се движеше със странна, ритмична грация, която някак си създаваше впечатление за нереалност. Златисто-червената й коса блестеше на слънцето и една удивителна загадъчна усмивка повдигаше красивите ъгълчета на устните й. Поаро затаи дъх.

— Каква красота… Каква необикновена, затрогваща красота… Ето така би трябвало да се играе Офелия — като млада богиня, излязла от друг свят, щастлива, защото е захвърлила веригите на човешките радости и скърби.

— Да, да, прав сте — потвърди Жерар. — Такова лице може да се сънува, нали? Аз го сънувах. В треската си отворих очи и го видях — с неговата прелестна, неземна усмивка… Това беше приятен сън. Толкова съжалявах, че се събудих…

А след това, като се върна към обичайния си тон, каза:

— Това е Джиневра Бойнтън.

След минутка девойката стигна до тях. Д-р Жерар извърши церемонията на запознаването.

— Мис Бойнтън, представям ви мосю Еркюл Поаро.

— О! — тя го изгледа неуверено. Пръстите й се вплетоха и започнаха неспокойно да се извиват. Омагьосаната нимфа беше напуснала вълшебния си свят. Сега тя беше само едно обикновено стеснително момиче, малко плахо и неловко.

— Голямо щастие за мен е да се запозная с вас, мадмоазел — каза Поаро. — Направих опит да ви видя в хотела.

— Така ли?

Тя — се усмихна разсеяно. Пръстите й задърпаха колана на роклята. Той тихо попита:

— Ще повървите ли е мен?

Джиневра се подчини на прищявката му и покорно тръгна до него.

След малко тя ненадейно попита със странен, припрян глас:

— Вие… вие сте детектив, нали?

— Да, мадмоазел.

— Много известен детектив?

— Най-добрият в света — отвърна Поаро с тон, сякаш произнася неоспорима истина.

Джиневра Бойнтън съвсем тихо запита:

— И вие сте дошъл тук, за да ме пазите?

Поаро замислено поглади мустаците си и подхвърли:

— А вие в опасност ли сте, мадмоазел?

— Да, да — тя хвърли наоколо бърз, пълен с подозрение поглед. — Казах това на д-р Жерар в Ерусалим. Той постъпи много умно. Тогава не даде знак. Но ме последва… до онова ужасно място с червените скали. — Тя потрепера. — Те искаха да ме убият там. Трябва непрекъснато да бъда нащрек.