Агата Кристи - Среща със смъртта

Надин спокойно изрече:

— Да. Аз не мога да напусна Ленъкс. Моля ви, простете ми.

— Няма какво да прощавам — заяви мистър Коуп. — Ние с вас ще си останем стари приятели. Просто ще забравим онзи следобед.

Надин нежно постави ръка върху неговата.

— Мили Джефърсън, благодаря ви. Сега отивам да намеря Ленъкс.

Тя си тръгна. Мистър Коуп продължи пътя си сам. Надин намери Ленъкс седнал на най-горните стъпала на гръко-римския амфитеатър. В такъв дълбок размисъл беше потънал, че едва ли я забеляза, докато тя не коленичи запъхтяна до него.

— Ленъкс.

— Надин — той леко се извърна.

— Досега нямахме възможност да разговаряме — каза тя. — Но нали знаеш, че няма да те напусна?

Той мрачно произнесе:

— Някога мислила ли си го сериозно, Надин?

Тя кимна:

— Да. Разбираш ли, това изглеждаше единствената останала възможност. Аз се надявах, надявах се, че ще ме последваш. Бедният Джефърсън, колко подла бях към него.

От гърдите на Ленъкс внезапно се изтръгна рязък смях.

— Не, не си била подла. На всекиго, който е толкова самопожертвувателен колкото Коуп, трябва да се даде пълна възможност да прояви благородството си! А знаеш ли, Надин, ти беше права. Когато ми каза, че заминаваш с него, ми нанесе най-големия удар през живота ми! Честно казано, мисля, че напоследък трябва да съм бил станал особен или нещо подобно. Защо по дяволите не плюх в лицето на мама и не заминах с теб, където искаше ти?

Тя нежно каза:

— Но ти не можеше, скъпи, не можеше.

Ленъкс замислено произнесе:

— Мама бе дяволски проклета личност… Мисля, че едва ли не ни беше хипнотизирала всичките.

— Така беше.

Ленъкс помисли още една-две минути. После рече:

— Когато ти ми каза онзи следобед, сякаш нещо се пръсна в главата ми. Тръгнах към лагера като замаян и тогава изведнъж видях какъв страхотен глупак съм бил! Разбрах, че ако не искам да те загубя, има едно-единствено нещо, което трябва да сторя.

Той я усети как настръхва. Тонът му стана по-непреклонен.

— Аз отидох и…

— Недей…

Той бързо погледна към Надин.

— Отидох, за да… да споря с нея — сега гласът му беше напълно променен, внимателен и доста глух. — Казах й, че трябва да избирам между теб и нея… и че избирам теб.

Последва мълчание. Той повтори и тонът му изразяваше странно самодоволство:

— Да, точно това й казах.

Когато се прибираше, Поаро срещна двама души. Първият беше мистър Джефърсън Коуп.

— Мосю Еркюл Поаро? Моето име е Джефърсън Коуп.

Двамата церемониално се ръкуваха. Сетне, тръгвайки в крак с Поаро, мистър Коуп заобяснява:

— Току-що достигна до ушите ми, че вие провеждате нещо като общоприетото разследване за смъртта на моята стара приятелка мисис Бойнтън. Това събитие наистина беше потресаващо. Естествено, трябва да имате предвид, че старата дама изобщо не биваше да предприема такова изморително пътуване. Но тя си беше твърдоглава, мосю Поаро. Близките й не бяха в състояние да й повлияят. Тя бе нещо като домашен тиранин — предполагам, че твърде дълго време е правела каквото си поиска. Вярно е, че думата й минаваше. Да, сър, това несъмнено беше така. Последва кратка пауза.

— Само бих желал да ви съобщя, мосю Поаро, че аз съм стар приятел на семейство Бойнтън. Естествено, цялата работа много ги разстрои — всички те са малко неспокойни, а и нервите им са доста опънати. Та значи, ако трябва да се урежда нещо — необходимите формалности, приготовления за погребението, пренасяне на тялото в Ерусалим, е, аз ще поема такава част от товара им, каквато мога. Щом се наложи нещо, просто ми се обадете.

— Сигурен съм, че семейството ще ви бъде много благодарно за това предложение — каза Поаро и добави: — Мисля, че вие по-специално сте приятел на младата мисис Бойнтън?

Мистър Джефърсън Коуп леко поруменя.

— Е, да не говорим за това, мосю Поаро. Чух, че тази сутрин сте разговаряли с мисис Ленъкс Бойнтън. Тя може би ви е намекнала как стоят между нас нещата, но всичко това вече е свършено. Мисис Бойнтън е прекрасна жена и счита, че неин пръв дълг при тази тежка загуба е да подкрепя съпруга си.

Последва мълчание. Поаро прие информацията с вежливо кимване. След това каза:

— Желанието на полковник Карбъри е да получи ясна представа за следобеда, когато е починала мисис Бойнтън. Можете ли да ми го опишете?

— Но, разбира се. След като хапнахме и си починахме малко, ние се отправихме на нещо като неофициална обиколка. Със задоволство мога да отбележа, че се измъкнахме от онзи ужасно досаден Драгоман. Той направо е побъркан. Да, мисля, че не е съвсем с всичкия си. Както и да е, казах ви, че потеглихме. Точно тогава се състоя разговорът ми с Надин. След това тя пожела да остане насаме със съпруга си, за да обсъди въпроса с него. Аз бавно, тръгнах към лагера. Някъде към средата на пътя срещнах двете английски дами, които бяха на сутрешния поход — доколкото разбрах, едната от тях е английска благородница?