Агата Кристи - Среща със смъртта

— Убийство ли? — Сара рязко пое дъх. — Но какви доказателства за убийство има тук? Най-несериозните, които може да си представи човек! Самият д-р Жерар, не може да бъде сигурен!

Поаро тихо произнесе:

— Но има и други доказателства, мадмоазел.

— Какви? — сряза го тя.

— Белегът от инжекция върху китката на мъртвата, И още нещо — няколко думи, които подочух в Ерусалим през една ясна, спокойна нощ, когато отивах да затворя прозореца на спалнята си. Да ви кажа ли какви бяха те, мис Кинг? Ето ги: Чух мистър Реймънд Бойнтън да казва: „Нали разбираш, че тя трябва да бъде убита?“

Той забеляза как цветът бавно се отдръпна от лицето на Сара. Тя промълви:

— Вие сте чули това?

— Да.

Сара впери поглед право пред себе си. Най-сетне каза:

— Точно вие ли е трябвало да го чуете!

Той потвърди:

— Да, точно аз. Случват се такива неща. Сега разбирате ли защо смятам, че трябва да има разследваме?.

Сара тихо произнесе:

— Мисля, че сте съвсем прав.

— Аха! А вие ще ми помогнете ли?

— Несъмнено.

Тонът на Сара беше делови, лишен от емоции, Погледът й хладно срещна неговия. Поаро благодари с поклон.

— Мерси, мадмоазел. Сега ще ви помоля със свои собствени думи да ми разкажете в подробности всичко, което можете да си спомните за въпросния ден.

Сара поразмисли:

— Почакайте за момент. Сутринта отидохме на екскурзия. С нас нямаше нито един от Бойнтънови. Видях ги на обед. Когато влязохме, тъкмо привършваха да се хранят. Мисис Бойнтън изглеждаше в необичайно добро настроение.

— Доколкото разбирам, обикновено не е била много приветлива.

— Далеч не — с лека гримаса каза Сара.

После описа как мисис Бойнтън освободила семейството си.

— И това също ли е било необичайно?

— Да. Тя обикновено ги държеше около себе си.

— Смятате ли, че има вероятност внезапно да е почувствала угризения на съвестта — да е имала това, което се нарича un bon moment?

— Не, в никакъв случай — без заобиколки каза Сара.

— Тогава какво си помислихте?

— Бях озадачена. Подозирах, че е нещо като игра на котка и мишка.

— Бихте ли се уточнили, мадмоазел?

— Котката се забавлява, като пуска на свобода мишката и после пак я хваща. Мисис Бойнтън притежаваше този манталитет. Мислех, че крои някоя и друга нова жестокост.

— А сетне какво стана, мадмоазел?

— Бойнтънови потеглиха…

— Всички ли?

— Не, остана най-младата, Джиневра. Беше й наредено да си почива.

— А на нея искаше ли й се това?

— Не, Но беше без значение. Тя се подчини. Другите потеглиха. Ние с д-р Жерар се присъединихме към тях.

— Кога беше това?

— Около три и половина.

— Къде беше тогава мисис Бойнтън?

— Надин, младата мисис Бойнтън, я бе настанила на стол пред пещерата й.

— Продължавайте.

— След завоя ние с д-р Жерар настигнахме другите. Всички вървяхме заедно. Не след дълго д-р Жерар се върна. От известно време изглеждаше доста особено. Виждах, че го тресе. Понечих да се върна с него, но той не искаше и да чуе.

— Кога беше това?

— Ами, предполагам, че около четири.

— А останалите?

— Продължихме.

— Всичките заедно ли?

— Отначало да. После се разделихме — Сара избърза, сякаш предугаждаше следващия въпрос. — Надин Бойнтън и мистър Коуп тръгнаха на една страна, а Карол, Ленъкс и аз — на друга.

— И продължихте така?

— Е, не. Ние с Реймънд Бойнтън се отделихме от другите. Седнахме на една гладка скала, за да се полюбуваме на дивия пейзаж. После Реймънд продължи, а аз поседях още известно време. Когато погледнах часовника си, беше около пет и половина и прецених, че е време да се връщам. Стигнах до лагера в шест часа. Слънцето тъкмо залязваше.

— И на връщане минахте край мисис Бойнтън?

— Забелязах, че още седи на стола си горе на терасата в скалите.

— Не ви ли се стори странно това, че не се е помръднала?

— Не защото я бях виждала да седи там предишната вечер, когато пристигнахме.

— Разбирам.

— Влязох в голямата шатра. Всички останали бяха там… освен д-р Жерар. Измих се и се върнах при тях. Донесоха вечерята, а един от прислужниците отиде да повика мисис Бойнтън. Той дотича обратно и каза, че била зле. Аз излязох бързо. Тя седеше на стола си точно както и по-рано, но щом я докоснах, разбрах, че е мъртва.

— Нямахте ли никакви съмнения дали смъртта й е естествена?

— Изобщо никакви. Чувала бях, че страдала от сърце, без да знам точната диагноза.

— И просто си помислихте, че е починала, както си седяла на стола?