Агата Кристи - Среща със смъртта

— Много оскърбително се държа с онзи слуга — вметна мис Пиърс.

— Кой по-точно?

— С онзи, малко преди да тръгнем.

— О да, спомням си, тя наистина изглеждаше необичайно ядосана! Естествено — продължи лейди Уестхолм — да имате наоколо прислужници, които не разбират думичка английски, това трудно се понася, но моето мнение, че когато човек пътува, трябва да бъде по-толерантен.

— Какъв беше онзи слуга? — попита Поаро.

— Един от бедуините в лагера. Приближи се до нея — мисля, че трябва да го е изпратила за нещо и той й е донесъл не каквото трябва — не знам точно какво е било — но тя много се ядоса. Бедният човечец се измъкна с възможно най-голяма бързина, а тя му се закани с бастуна си и извика нещо.

— Какво извика?

— Бяхме твърде далеч, за да чуем. Поне аз не чух нищо определено. А вие, мис Пиърс?

— Не, не чух. Мисля, че го е била изпратила да донесе нещо от шатрата на по-малката й дъщеря — или може би му се е ядосала, защото е влязъл в шатрата на дъщеря й — не мога да кажа точно.

— Как изглеждаше той?

Мис Пиърс, към която беше отправен въпросът, неопределено поклати глава.

— Наистина не мога да кажа. Твърде далече беше. За мен всичките тези араби са еднакви.

— По-висок от среден ръст — поясни лейди Уестхолм — и с обичайното покривало за глава. Носеше много скъсани и закърпени панталони — наистина срамно — а гетрите му бяха навити съвсем небрежно — всичко в безпорядък! От дисциплина се нуждаят тези хора!

— Бихте ли могли да посочите този човек измежду прислугата в лагера?

— Съмнявам се. Не виждахме лицето му — твърде далече, беше. И както казва мис Пиърс, тези араби наистина всичките са еднакви.

— Чудя се — замислено произнесе Поаро, — какво ли е сторил той, за да ядоса толкова много мисис Бойнтън.

— Понякога тези хора така играят по нервите на човека. — каза лейди Уестхолм. — Един от тях ми взе обувките, макар че изрично му заявих, дори и с жестове, че предпочитам сама да си ги почистя.

— И аз винаги правя това — обяви Поаро, като за момент се отвлече от следствието. — Навсякъде си нося комплектчето за чистене на обувки. Също и кърпа за бърсане на прах.

— И аз — този път тонът на лейди Уестхолм звучеше съвсем човешки.

— Защото тези араби не почистват праха от вещите…

— Никога! Естествено, човек трябва да си забърсва нещата три-четири пъти на ден…

— Но си струва.

— Да, разбира се. Аз не мога да понасям мръсотията!

— Лейди Уестхолм имаше определено войнствен вид. Тя разгорещено добави:

— Мухите в базарите… ужасно!

— Добре, добре — малко виновно каза Поаро. — Скоро ще можем да се осведомим от този човек какво точно е раздразнило мисис Бойнтън. Да продължим с вашия разказ?

— Ние се разхождахме бавно — каза лейди Уестхолм. — И тогава срещнахме д-р Жерар. Той се поклащаше и изглеждаше много зле. Веднага забелязах, че го тресе.

— Тресеше го — вметна мис Пиърс. — Целия го тресеше.

— Веднага забелязах, че започва пристъп от малария — продължи лейди Уестхолм. — Предложих му да се върна с него и да му дам малко хинин, но той каза, че си носел.

— Бедният човек — възкликна мис Пиърс. — Знаете ли, винаги ми е изглеждало така ужасно, когато видя някой лекар болен. Някак си ми се струва съвсем не в реда на нещата.

— Продължихме разходката си — додаде лейди Уестхолм. — А после седнахме на една скала.

Мис Пиърс измънка:

— Действително, толкова изморени бяхме след сутрешното усилие… след изкачването…

— Аз никога не изпитвам умора — твърдо заяви лейди Уестхолм. — Но нямаше смисъл да вървим нататък. Имахме много добър изглед към целия околен пейзаж.

— А лагерът извън погледа ли ви беше?

— Не, бяхме седнали с лице към него.

— Толкова романтично — промърмори мис Пиърс. — Лагер сред девствени розово-червени скали.

Тя въздъхна и поклати глава.

— Този лагер би могъл да се стопанисва много по-добре — заяви лейди Уестхолм. Огромните й ноздри още повече се разшириха. — Ще повдигна въпроса пред туристическата агенция. Съвсем не съм уверена, че питейната вода е преварена и филтрирана. А трябва да бъде. Ще изтъкна това пред тях.

Поаро се покашля и бързо отклони разговора от въпроса за питейната вода.

— Видяхте ли някои от другите членове на групата? — запита той.

— Да. По-възрастният мистър Бойнтън и жена му минаха край нас на връщане към лагера.

— Заедно ли бяха?

— Не. Мистър Бойнтън мина пръв. Изглеждаше сякаш е малко слънчасал. Вървеше като замаян.