Агата Кристи - Среща със смъртта

— Да!

— Без да извика за помощ?

— Да. Понякога се случва така. Може даже да е починала, както си е спяла. Съвсем вероятно бе да е задрямала. Във всеки случай през по-голямата част от следобеда спеше целият лагер. За да я чуе някой, е трябвало да извика много силно.

— Вие съставихте ли си мнение от колко време е била мъртва?

— Е, наистина много не се замислих за това. Явно, че беше мъртва от известно време.

— Какво разбирате под „известно време“? — попита Поаро.

— Ами… повече от час. Възможно да е било и много повече. Пречупването на слънчевите лъчи от скалата може, да е попречило на тялото да изстине бързо.

— Повече от час? Вие давате ли си сметка, мадмоазел Кинг, че мистър Реймънд Бойнтън е говорил с нея само малко повече от половин час преди това и тогава тя е била жива и в добро състояние?

Сега погледът й се отклони от неговия. Но тя поклати глава:

— Трябва да е сторил грешка. Сигурно е било по-рано от половин час.

— Не, мадмоазел, не е било.

Тя го погледна решително. Той отново забеляза колко непоколебимо стиснати са устните й.

— Вижте какво — каза Сара, — аз съм млада и нямам много опит с мъртъвци, но знам достатъчно, за да бъда съвсем сигурна в едно нещо. Когато направих оглед на тялото, мисис Бойнтън е била мъртва поне от един час.

— Неочаквано Еркюл Поаро каза:

— Това е вашата версия и вие възнамерявате да се придържате към нея. Тогава можете ли да обясните защо му е на мистър Бойнтън да твърди, че майка му е била жива, когато всъщност е била мъртва?

— Нямам идея. Вероятно всички те имат доста неясна представа за нещата! Много нервно семейство са.

— При колко случаи сте разговаряли с тях, мадмоазел?

Сара помълча, леко смръщила чело.

— Мога да ви кажа точно — започна тя. — Разговарях с Реймънд Бойнтън в коридора на спалния вагон по пътя за Ерусалим. С Карол Бойнтън имах два разговора — единия в Омаровата джамия, а другия — късно същата вечер в моята спалня. На следващата сутрин разговарях с мисис Ленъкс Бойнтън. И толкова — до следобеда, когато всички се разхождахме заедно и когато почина мисис Бойнтън.

— Не сте ли разговаряла със самата мисис Бойнтън?

Лицето на Сара пламна от неловкост.

— Да. Размених с нея няколко думи в деня, когато потегли за Ерусалим — тя млъкна, а после изтърси: — Всъщност се държах като глупачка.

— Така ли?

Въпросът беше толкова открит, че Сара смутено и неохотно изложи разговора.

Поаро явно беше заинтригуван и я подложи на строг кръстосан разпит.

— Манталитетът на мисис Бойнтън — той е много важен в случая — обясни Поаро. — А вие сте външен човек, безпристрастен наблюдател. Ето защо характеристиката, която вие ще й направите, е много важна.

Сара не отвърна. Още се чувстваше неловко и се ядосваше на себе си, когато си спомнеше за онзи разговор.

— Благодаря ви, мадмоазел — каза Поаро. — Сега ще беседвам с другите свидетели.

Сара Се изправи.

— Извинете ме, мосю Поаро, но може ли да предложа нещо?

— Несъмнено. Несъмнено.

— Защо не отложим всичко това, докато се направи аутопсия и разберете, дали подозренията ви са оправдани. Мисля, че така се залавяме, за въпроса от краката за главата.

Поаро тържествено вдигна ръка.

— Това е методът на Еркюл Поаро — важно обяви той.

Сара напусна стаята със стиснати устни.

Лейди Уестхолм нахлу със самоувереността на презокеански кораб, който влиза в док.

По дирята на големия кораб като някакъв незначителен плавателен съд следваше мис Анабел Пиърс, Тя седна на по-непретенциозен стол малко на заден план.

— Несъмнено, мосю Поаро — изгърмя лейди Уестхолм, — ще бъда доволна да ви помогна с всички възможни за мен средства. Винаги съм считала, че при въпроси от този род трябва да изпълняваме обществения си дълг…

След като общественият дълг на лейди Уестхолм не слезе от сцената в продължение на няколко минути, Поаро умело успя да вмъкне един въпрос.

— Съвършено добре си спомням въпросния следобед — отвърна лейди Уестхолм. — Двете с мис Пиърс ще сторим всичко, което е по силите ни, за да ви окажем съдействие.

— О, да — едва ли не в екстаз въздъхна мис Пиърс. — Толкова трагично, нали? Мъртва — и то само за миг!

— Ще бъдете ли любезна да разкажете точно какво се случи през въпросния следобед?

— Несъмнено — заяви лейди Уестхолм. — След като привършихме с обяда, аз реших да си подремна. Сутрешната екскурзия се беше оказала много изморителна. Не че наистина бях изморена — това на мен рядко ми се случва. В действителност не знам какво значи умора. Толкова често при обществени прояви, независимо от това как всъщност съм се чувствала…