Луиза Пенни: Дългият път към дома

Поетесата отново се извърна с лице към Гамаш.

— Но всички вие сте нещо. Професор Маси беше нищо. Празен. Като платното. Това ме ужасяваше. — Рут замълча за миг и си спомни. — Какво стана с онази картина? Единствената творба на професор Норман, която оцеля?

— Онази, която висеше в дъното на ателието на Маси? Хубавата картина?

— Великата — каза Рут. — Беше истинска поезия.

— Не успяха да почистят азбеста от нея и я унищожиха.

Рут сведе глава, сетне отново я вдигна. Брадичката й беше вирната, а погледът — твърд. Кимна отсечено и с накуцване се отправи към Клара.

Noli timere — помисли си Гамаш, докато гледаше двете жени. И Роза.

На следващата сутрин Арман изкачи хълма до пейката над селото. Оливие и Габри му помахаха от бистрото. Той им отвърна със същия поздрав.

Загледа се към боровете, които се полюшваха от лекия ветрец, и вдъхна землистия мирис на гората, аромата на розите, на лилиите и на силното кафе в чашата до него.

Отметна глава и почувства топлите слънчеви лъчи върху лицето си.

Хенри спеше в краката му с изплезен език, стиснал топката в челюстите си.

Немската овчарка лекичко похъркваше.

Арман бе отпуснал ръце в скута си, а в тях държеше затворената книжка.

Клара дойде при него на пейката. Седяха мълчаливо един до друг. После Клара се отпусна назад и тялото й се опря на думите, които някой наскоро бе издълбал в дървената облегалка. Над Изненадан от радост.

Храбър мъж в храбра страна.

Клара отправи поглед към планините и към света отвъд тях. След това очите й както винаги намериха пътя обратно към спокойното селце, сгушено в долината.

На пейката до нея Арман отвори „Балсам в Галаад“ на страницата, отбелязана е разделителя, пое си дълбоко дъх и зачете нататък.

Клара държеше в ръка писмото. От Питър. Най-сетне бе пристигнало в Трите бора.

Тя отвори плика.

Писането в същността си е самотно занимание, но съм установила, че докато пиша, ме съпровожда върволица от хора, случки и спомени. Чувствах го повече от всякога, докато работех по „Дългият път към дома“.

Тук няма да разглеждам темите, застъпени в книгата, нито причините да я напиша по този начин, но бих искала да спомена няколко творби, които ми повлияха, включително и „Сърцето на мрака“ от Джоузеф Конрад и Омировата „Одисея“. Както и книгата на забележителната Мерилин Робинсън „Галаад“. А също и стария спиричуъл „Балсам в Галаад“.

Както винаги ме вдъхновяваха пейзажите, историята, географията и природата на Квебек. И по-специално спомените от пътуванията ми по величествената река Сейнт Лорънс. Вдъхнови ме незабравимият Северен бряг на устието. Селата и техните жители. През живота си съм пътувала много и като журналист, и като частно лице, но никога, никога не съм срещала такава неизмерима доброта и толкова дълбока почтеност, колкото в кухните, на верандите и във всекидневните по това крайбрежие.

Благодаря на хората от Бе де Мутон, Ла Табатиер, Сан Огюстен, Харингтън Харбър и много други пристанища. Хора, които искаха толкова малко, а даваха много в замяна.

Имах щастието да прекарам известно време в Шарлевоа — местност, която е толкова красива, че човек почти не може да повярва на очите си. Казвам го с ясното съзнание, че градчето Бе Сен Пол, описано в тази книга, не е съвсем точно отражение на истинския град. Надявам се, че жителите му, както и всички, които решат да посетят това прекрасно място, ще ми простят някоя и друга художествена измислица. Особено любезните стопани на ресторант „Да Мюз“ и галерия „Кларънс Ганьон“.

Тази книга дължи много повече, отколкото май ми се иска да призная, на моята забележителна редакторка от „Минотор Букс“ и „Сейнт Мартине Прес“ в САЩ Хоуп Делън. Както и на Андрю Мартин, Сара Мелник, Пол Хокман, Каси Галанте и Дейвид Ротщайн.

Във Великобритания съм задължена за мъдрите съвети на моята редакторка Луси Малагони и на издателя Дейвид Шели от „Литъл, Браун“.

Хиляди благодарности на Джейми Броудхърст и на хората от „Рейнкоуст Букс“ за това, че запознават толкова много канадци с Гамаш и компания.

Много от вас ме намират чрез имейл бюлетина и уебсайта ми. Те съществуват, поддържат се и имат този облик благодарение на забележителната Линда Лаял. Започнахме да работим заедно още преди да излезе „Убийството на художника“, а дори не сме се срещали лично. Аз живея в Квебек, а Линда — в Шотландия. Но взаимоотношенията ни са така близки като на колеги, които работят в един офис.