Луиза Пенни: Дългият път към дома

Бовоар бе взел последните няколко метра на бегом. Хвърли само един поглед и без да каже и дума, се обърна и хукна нагоре по хълма, за да потърси лекар.

— Питър, Питър! — викаше Клара.

Окървавените й ръце уловиха неговите и ги стиснаха, докато Гамаш се бореше да спре кървенето.

Питър бе изцъклил очи и в погледа му се четеше паника. Устните му ставаха все по-бледи и по-бледи. Лицето му също.

— Питър — прошепна Клара, приковала очи в неговите.

— Клара — изпъшка мъжът й. — Толкова съжалявам…

— Шшшшт! Лекарят идва.

— Исках да си дойда у дома — продума Питър и стисна ръцете й. — Писах ти…

— Шшшт! — промълви Клара и видя как миглите му потрепнаха.

Художничката се наведе ниско и зашепна в ухото му, докато го гледаше в очите:

— Намираш се на върха на хълма над Трите бора — каза тихо тя. — Виждаш ли селския площад? Усещаш ли мириса на гората? На тревата?

Питър кимна леко и напрежението в погледа му сякаш се стопи.

— Тръгваш надолу по склона. Ето я Рут. И Роза.

— Роза — прошепна Питър. — Върнала се е у дома?

— Да, у дома при Рут. Както и ти се върна. При мен. Ето ги и Оливие и Габри пред бистрото, махат ти. Но засега не влизай там, Питър. Виждаш ли нашия дом?

Погледът на Питър бе устремен някъде в далечината. От паниката нямаше и следа.

— Мини по пътечката, Питър. Влез в градината. Тук са нашите столове, седни до мен. Наляла съм ти бира. Държа те за ръка. Вдъхваш аромата на розите. И лилиите.

— Клара? — меко изрече Гамаш.

— Виждаш гората и чуваш ромона на рекичката Бела Бела — добави художничката с треперещ глас.

Топлото и лице докосна студената буза на съпруга й.

— У дома си — прошепна Клара.

Погребението на Питър Мороу се състоя в Трите бора. Близки и приятели се събраха в църквата „Свети Тома“ и пяха, хлипаха, скърбяха и си спомняха най-хубавите моменти с покойния.

Клара се опита да произнесе слово, но не успя. Думите й заседнаха като буца в гърлото. Мирна помогна с речта, докато държеше за ръка застаналата до нея художничка.

После попяха още малко. Накрая разнесоха праха на Питър из селото, като поръсиха от него тук-там. Малко в реката, малко до бистрото, малко под трите огромни бора.

Останалото разпръснаха в градината на Клара и Питър. За да може Питър да разцъфва всяка пролет в розите, лилиите и лавандулата. И в чворестия стар люляков храст.

Марсел Шартран дойде на погребението. Стоеше най-отзад и си тръгна преди началото на почерпката.

— Пътят към дома е дълъг — отговори, когато Гамаш го запита защо толкова бърза да си ходи.

— А може би не е — рече Арман. До него стояха Жан Ги и Хенри, а Рен-Мари и Ани бяха в другия край на залата, при Клара. — Елате пак след година и нещо — предложи Гамаш. — Ще се радваме да ви видим.

Шартран поклати глава.

— Не ми се вярва. Нося лоши спомени.

— Клара никога няма да забрави — съгласи се Гамаш. — Това е сигурно. Но изгубената любов се лекува с още повече любов.

При тези думи сведе поглед към Хенри.

Шартран почеса ушите на немската овчарка и се поусмихна.

— Романтик сте, мосю.

— Не, реалист съм. Клара Мороу няма да прекара остатъка от живота си застинала в онази ужасяваща случка.

След като Марсел си тръгна, Арман отиде при Рут, която държеше Роза и гледаше към купата с пунша.

— Не смея да си налея — каза възрастната поетеса. — Може да е безалкохолен.

— Noli timere — отвърна Гамаш и когато старицата се усмихна, добави: — Знаехте ли?

— За професор Маси? Не. Ако знаех, нямаше да си мълча.

— Но се страхувахте от него — рече Гамаш. — Видели сте в него нещо, което ви е уплашило. Затова сте се държали толкова мило. Жан Ги се досети. Всички останали си мислехме, че се отнасяте добре с професора, защото го харесвате, но Жан Ги предположи, че го мразите.

— Не съм го мразила — заяви Рут. — Как може да се доверяваш на мнението на трезвен човек?

— И все пак Жан Ги беше прав, нали? Може да не сте го мразили, но се е прокраднал някакъв страх. Иначе защо бихте казали noli timerei ? „Не бой се“.

— Онова бяло платно на статива му беше едно от най-тъжните неща, които съм виждала — рече поетесата. — Художник, който е изгубил посоката. Това е празнота, която се задълбочава. Яде те отвътре. Ето например Бовоар — с ръката, в която държеше патицата, Рут посочи към другия край на помещението, където Жан Ги и Ани разговаряха с Мирна, — той е тъп като галош. Ти? — изгледа Гамаш с пронизващ и преценяващ поглед. — Ти си глупак. Онези двамата? — обърна се към Оливие и Габри, които подреждаха храна върху дългата маса. — Пълни смешници.