Луиза Пенни: Дългият път към дома

— Oui . Мислех си, че го е извършил той — призна Гамаш.

— Какво ви накара да промените мнението си? — попита Маси.

— Картината.

— Коя картина? — Маси изглеждаше все по-раздразнен.

— Онази от годишника. Всички са предполагали, че е автопортрет, нарисуван от Норман. Но не е била автопортрет, нали? Била е ваш портрет. Норман е видял яростта и страха във вас. А това ви е накарало да го мразите още повече.

— Току-що се досетихте, че сте ме видели на пристанището. Предположих, че ще ме познаете. Всъщност си мислех, че Клара ще се досети. Когато я забелязах да излиза от закусвалнята толкова забързана, бях сигурен, че ще дойде тук. Да ви търси. За да ви каже.

— Затова тръгнахте след нея.

— Съжалявам, Клара. — Професорът я притисна още по-близо до себе си и промълви в ухото и: — Беше по-бърза, отколкото предполагах. Не успях да те догоня, преди да стигнеш дотук.

Дишането му сега бе по-равномерно. Като че ли очакваше Гамаш да каже нещо, но бившият детектив запази мълчание.

— Смятах да се кача на самолета — обясни Маси, — но бурята го забави. Затова трябваше да чакам кораба. Иначе отдавна щях да съм си тръгнал оттук. Лош късмет за всички ни. А когато корабът акостира, какво направихте вие? Дойдохте право при мен.

— Сигурно моментът е бил много труден за вас — отбеляза Гамаш толкова невъзмутимо, сякаш двамата мъже разговаряха на коктейл, а присъствието на ножа в картинката бе съвсем нормално.

Трябваше да успокои Маси. Да го накара да погледне трезво на ситуацията.

Човекът очевидно бе уплашен. А уплашените животни се хвърляха в пропасти.

Маси изглеждаше така, сякаш се бе засилил към пропаст.

— Труден беше. Но пък вие си тръгнахте и си казах, че ми се е разминало. После обаче се замислих за Клара. За портретите, които рисува. Сигурно гледаш лицата на хората много внимателно. — Говореше на жената, която бе притиснал към гърдите си, но не сваляше очи от Гамаш. — Знаех, че ако някой може да ме разпознае, това ще си ти, Клара. И да отнемеше известно време, щеше да разбереш. Когато изхвърча от закусвалнята тичешком, знаех, че вече знаеш.

— Но тя не дойде затова — възрази Гамаш, — а за да види Питър.

Бившият детектив видя как човекът отсреща бавно започна да осъзнава истината. Ако професор Маси не бе мръднал оттам, където беше… Ако нервите му бяха издържали, сега можеше да се е измъкнал. Но вместо това стоеше тук, опрял нож в гърлото на Клара Мороу.

— Късно е — рече Гамаш. — Пуснете я.

— Знаете ли, не съм рисувал от години — заговори Маси, все едно Гамаш не бе казал нищо. — Нищо. Празнота.

Погледна към Гамаш и сърцето на бившия началник на отдел „Убийства“ се смрази. Това беше лицето от портрета. Изпълнено с омраза към всички, които имаха онова, което на него му липсваше. Не платно, покрито с бои, а дом, приятели и хора, които ги е грижа повече за човека, отколкото за неговата работа.

Гамаш бавно се придвижи напред. Ножът на Маси не трепна. Старецът не го отдръпна.

Маси хвърли бърз поглед към леглото.

Гамаш стрелна Питър с очи. Искаше да го предупреди да не помръдва. Докато Маси говореше, имаха шанс.

Бившият детектив забеляза някакво движение зад Клара и Маси.

Някой идваше. Все още бе далече, но се приближаваше.

Гамаш се досети чия е тази походка, разпозна и силуета.

Бовоар.

Питър не виждаше нищо. Освен съпругата си.

— Обичам те, Клара — промълви тихо.

— Млъкни, Питър — предупреди го Гамаш. Не знаеше какво може да подтикне Маси към действие, но беше сигурен, че не му е нужно много.

— Съжалявам — каза художникът. На Гамаш. Или на Клара.

Маси притисна жената още по-плътно до себе си. Човек, който нямаше нищо — и нищо за губене.

Той беше Смъртта. И се бяха озовали в Самара. Все пак.

Гамаш го осъзна.

Насочи поглед над рамото на Маси и кимна едва доловимо. Но това беше достатъчно.

Когато забеляза жеста, старецът леко извърна глава. На Гамаш не му трябваше повече. Хвърли се напред, а в същия момент Клара приклекна и се опита да се отдръпне от ножа. Но Маси все още я държеше за дрехите.

Клара се мъчеше да се откопчи, но напразно.

Ножът се стрелна мигновено и се заби.

Не в Клара. Не и в Гамаш.

Питър пое удара с гърдите си, но успя да издърпа съпругата си от хватката на професора.

Гамаш прикова Маси към стената, изби ножа от ръката му с ритник и нанесе такъв удар на противника си, че той загуби съзнание.

Арман се обърна. Клара бе коленичила до Питър. Ръцете й бяха върху гърдите му. Гамаш съблече сакото си, намота го на топка и притисна с него раната.