Луиза Пенни: Дългият път към дома

Клара сграбчи навитите на руло картини на Питър и заяви:

— Повече не мога да чакам.

— Седни — заповяда й Мирна. — Сядай!

— Не може ли поне да им се обадим?

Клара извади смартфона си.

— Дай ми го — нареди Мирна и протегна ръка. — Дай го!

— Ама…

— Веднага! Възможно е нечий живот да виси на косъм. Нямаме представа какво се случва и не бива да ги прекъсваме. Арман заръча да седим и да го чакаме.

— Не мога.

— Трябва. Това му е работата. И на двама им. Остави ги на мира.

Кафето им бе изстинало, а лимоновият пай с целувки стоеше недокоснат в средата на масата.

— Мислиш ли, че са намерили Питър? — попита Клара.

— Надявам се.

Мирна се загледа през прозореца. Не можеше да си представи какво има отвъд това място. Къде другаде можеше да го търсят? Къде би се скрил?

— Музата тук ли живее? — Клара насочи въпроса си към Шартран.

— Защо питате мен?

— Защото сте били тук и преди.

— Не, не съм.

— Сигурен ли сте?

Клара го гледаше в очите и не му позволяваше да сведе поглед.

— Никога през живота си не съм идвал тук — каза Шартран. — Но се радвам, че дойдох сега.

— Защо? — поинтересува се художничката.

Собственикът на галерията се усмихна едва, стана и излезе навън. Виждаха го през прозореца на закусвалнята — беше пъхнал ръцете си в джобовете и яката му бе вдигната заради вятъра. Стоеше леко прегърбен, зареял поглед към водата.

Клара силно стисна ръцете си под масата. Колко ли трябваше да чака? Колко ли бе способна да чака? Погледна стария часовник на стената на закусвалнята. Да, показваше времето, но това с нищо не помагаше. Тук часовниците губеха смисъла си.

Времето сякаш се измерваше в други единици.

Според часовника стояха в заведението от около четиресет и пет минути, но за Клара това се равняваше на цяла вечност.

— Защо дойде дотук? — попита Гамаш.

— За да търсиш десетата муза ли? — добави Бовоар.

— Знаете за нея? — учуди се Питър. Когато събеседниците му не казаха нищо, той продължи: — Не. Дойдох да кажа на Норман какво лайно е. Когато отидох в колежа по изкуствата и се видях с професор Маси, спомените ме връхлетяха. Винаги съм съжалявал, че не казах на Норман колко вреда нанесе.

— Със „Салона на отхвърлените“ — рече Гамаш.

— Да. Нарани Клара, а по онова време аз нищо не казах. Когато напуснах Трите бора, нямах представа как ще се развият чувствата на Клара към мен до моето завръщане. Подозирах, че ще поиска да се разведем, и не можех да я виня. Но исках да й занеса нещо специално. Подарък. Мислих, мислих и накрая осъзнах какъв страхливец съм бил през целия ни съвместен живот. Никога не съм защитавал съпругата си или нейните произведения. Позволявал съм на всякакви хора да я критикуват и подценяват. Накрая дори самият аз се отнесох по същия начин с нея, щом осъзнах колко гениална е всъщност. Опитах се да съсипя творчеството й, Арман.

Питър сведе очи към дланите си, сякаш бяха целите оцапани с кръв. Празен поглед на греховна душа.

— Когато професор Маси заговори за Норман, си спомних за „Салона на отхвърлените“ и реших какво да й подаря — продължи Питър, след като отново вдигна очи. — Извинението си. Но не само на думи. На дела. Дори ако се наложеше да премина през деветте кръга на ада, щях да намеря професор Норман и да му кажа какво мисля за него. Само тогава можех да се прибера у дома. И да погледна Клара в очите.

— Искал си да й занесеш главата на професор Норман — рече Гамаш.

— Образно казано, да.

Но бившият детектив продължи да се взира настойчиво в Питър и тогава художникът пребледня.

— Нали не си мислиш, че… — Посочи с жест леглото.

— Продължавай да разказваш — настоя Гамаш, без да сваля очи от Питър.

— Заминах за Бе Сен Пол, където преди години е била изпратена последната заплата на Норман, както прочетох в досието му. Нямаше го там, но мястото беше толкова красиво и спокойно, а аз бях прекарал толкова дълго време на път, че реших да си наема стая и да поспра, за да си поема дъх. Чак тогава си спомних за картините в дома на майка ми. Онези картини, в които се бях взирал с часове. Пожелавал си бях да съм вътре в тях. Творбите на Кларънс Ганьон. Създадени са в Бе Сен Пол. Затова намерих галерия „Ганьон“ и когато не бях зает с рисуване, стоях часове наред в изложбената зала, загледан в картините.

— Защо? — попита Бовоар.

— Виждал ли си ги? — отвърна Питър с въпрос. Бовоар кимна. — Какви чувства предизвикват в теб?