Луиза Пенни: Дългият път към дома

Жан Ги бе излязъл на верандата и сега наблюдаваше художника. Толкова приличаше на онзи Питър, когото познаваха от години, но и толкова се различаваше от него. Този Питър се изразяваше неясно, бе колеблив и нестабилен. Като свикнал със сушата човек, който се е озовал на корабна палуба. Дългата му коса бе разрошена от вятъра, а дрехите му, макар и чисти, бяха раздърпани. Сякаш някой го бе хванал за краката, обърнал го бе с главата надолу и го бе разтърсил.

— Не знам — отвърна Питър, — може и да се е доближил достатъчно.

— Помисли — настоя Гамаш с твърд глас, но без да насилва или заповядва.

Питър сякаш се поовладя и заговори отново:

— Беше страшен хаос. Крещяхме си. Искахме да разберем какво се е случило. Той посегна да махне възглавницата, но аз го спрях. Ако не друго, поне знам, че нищо не бива да се докосва.

— И все пак достатъчно ли се бе доближил Вашон, за да вземе ножа? — попита Бовоар.

— Предполагам, че да. — Питър започна да се напряга, стана войнствен, чувстваше се притиснат. — Но не съм виждал нож, нито съм видял той да взима такъв. Изглеждаше ми толкова потресен и разстроен, колкото бях и аз. Нали не си мислите, че Люк го е направил?

Гамаш погледна часовника си.

— Почти пладне е.

Но това не говореше нищо на Питър.

— Кога изпрати Вашон за помощ? — поинтересува се Бовоар.

— Пристигнах около седем сутринта, както обикновено. Люк дойде няколко минути след мен.

— Пет часа. — Бовоар погледна Гамаш.

— Къде може да е отишъл Вашон, за да се обади? — попита бившият главен инспектор. — В Табакен?

— Вероятно. Тук покритието е слабо, но началникът на пристанището обикновено има добра връзка. Нужна е при спешни случаи.

— Доколкото можем да предположим, Люк Вашон така и не се е обадил — каза Гамаш. — Или не е искал да го направи, или не е имал възможност.

— Но ако Люк е извършил престъплението, защо тогава се е върнал? — заразсъждава Питър, когато мозъкът му започна да се отърсва от вцепенението.

— Може да е забравил ножа тук — предположи Гамаш. — Може би е искал да се увери, че професорът наистина е мъртъв. Може би извършителят го е изпратил, за да прибере ножа или да унищожи някакви други улики.

— „Извършителят“ ли? — учуди се Питър. — Кого имаш предвид?

Гамаш бе вперил поглед в него. Но това не бяха очите на приятеля му Арман, а острият, проницателен и непоколебим взор на началника на отдел „Убийства“.

— Мен? Мислиш, че аз съм го убил? Но защо?

— Може би Музата ти е наредила да го сториш — предположи Гамаш.

— Музата ли? Какво говориш?

Гамаш продължаваше да го гледа настойчиво и след миг Питър се ококори.

— Мислиш си, че съм се побъркал, нали? Че това място ме е докарало до лудост.

— Не само мястото — каза Гамаш, — а и общуването с определен човек. Професор Норман е проповядвал съществуването на десетата муза. Не си ли дошъл тук затова? За да намериш професора — и музата?

Художникът се изчерви — било от гняв или от смущение, че са го разкрили.

— Сигурно ти е дошло в повече, Питър. Чувствал си се изгубен и отчаяно си търсел посока. Може би съчетанието от убежденията на Норман и това място са ти дошли в повече. — Гамаш зарея поглед над обширното открито и пусто пространство. Небе, скали и вода. — Нормално е да изгубиш връзка с реалността.

— И да извърша убийство? Не аз съм изгубил връзка с реалността, Арман. Да, разбирам защо би могло да ти се стори, че аз съм извършителят. Да, възможно е и да е Люк. Но дали не забравяш нещо… или някого?

— Не — заяви Гамаш.

Не беше забравил, че липсваше още някой освен Люк Вашон.

— Професор Норман изненада ли се, когато пристигна Маси? — попита Бовоар.

— Мисля, че вече нищо не беше способно да изненада професор Норман — отвърна Питър. — Всъщност дори се зарадва на Маси, когато го видя.

— И снощи си ги оставил тук сами? — продължи Бовоар.

Питър кимна. Гамаш и Бовоар отново влязоха в къщичката и се приближиха до леглото.

Преди десетилетия двама млади професори се бяха срещнали. Едновременно среща и сблъсък. А после отново се бяха натъкнали един на друг като възрастни мъже. В земята, която Бог дал на Каин. Седели бяха тук. Единият — на стола, а другият — на леглото.

На сутринта единият бе мъртъв. А другият — изчезнал.

Гамаш сведе поглед към спокойното, почти радостно изражение на лицето. И дългия, дълбок прорез от артерията до вената.

Човекът, който бе сторил това, не бе оставил нищо на случайността.

Положил бе усилия да се увери, че професор Норман — Ноу Ман — е мъртъв.