Луиза Пенни - Дългият път към дома

Възстановяването на Марсел Шартран бе чудотворно и внезапно. Толкова дълго време се бе чувствал зле. Но бе „възкръснал“ точно преди да пристигнат в Табакен.

Клара знаеше, че галеристът наистина страда от морска болест. Но може би не му беше чак толкова лошо, колкото изглеждаше.

Сега петимата стояха подпрени на парапета, a Loup de Меr плаваше покрай брега в почти зловещо спокойните води.

Мирна отмести погледа си към Арман. Докато останалите бяха загледани в брега, Гамаш бе обърнат напред. Не се взираше в онова, което бе наоколо или вече бяха подминали, а натам, където отиваха.

Като мореплавател. Част от екипажа. Но в тази ясна утрин Гамаш най-много олицетворяваше истинската си природа. Следовател от отдел „Убийства“. В „земята, която Бог дал на Каин“.

Мирна осъзна, че макар денят да започваше с поразително спокойствие, почти сигурно щеше да завърши със смърт.

— Онова там е Аньо де Дьо — каза Жан Ги.

Клара не бе продумала през последния половин час, а останалите мълчаха вече от петнайсет минути.

В тишината бяха наблюдавали брега и се бяха вслушвали в познатия шум на корабния корпус, който се плъзгаше през спокойните води.

Слънцето бе изгряло и пред тях се бе разкрила една почти неописуемо красива земя. Семпла и ясна. Скали, лишеи, храсти. Тук-там някое упорито дърво.

А малко по-нататък: скромен пристан и къщи, издигнати върху камък.

Аньо де Дьо. На брега стояха няколко деца и махаха. Поздравяваха кораба, но той не спираше.

Клара се застави да помаха в отговор и забеляза, че Шартран прави същото.

Познаваше ли ги? Затова ли им махаше?

Но умът й не можеше да се спре на тази мисъл. Непрекъснато се връщаше към единственото, което го изпълваше в този момент.

Питър. Питър беше някъде тук.

Подминаха пристана и къщите. Аньо де Дьо остана извън полезрението им, но Табакен още не се виждаше. Назъбена скала като юмрук се вдаваше в реката и разделяше двете селища.

Клара дишаше плитко и учестено, сякаш бе бягала на дълго разстояние. Усети как дланите й изстиват. Зачуди се дали не се вкаменява. Като зайците.

Заобиколиха каменистия нос. Клара изправи рамене и най-накрая си пое дълбоко въздух, за да се подготви. Да събере кураж.

Тогава зърна за пръв път Табакен.

Пристанището бе в закътан залив, а от двете му страни скалите се протягаха към реката като каменни ръце. Колкото и да бе изненадващо, тук имаше дървета. Ниски и прегърбени като джуджета, вкопчени в земята. Но твърдо решени да оцелеят. Приличаха на набола брада върху изнурено лице.

Заливът събираше слънчевата светлина като каменна купа. Тук живееха твари, които на друго място биха загинали. Геоложка и географска природна особеност.

Корабът плавно се приближаваше към дългия кей. Пристанът създаваше усещането за убежище.

Така ли магьосникът примамваше жертвите си?

А музата? Омайваше, привличаше. Далече от бурята. С обещание за вечна безопасност. Вечен покой.

Такова ли бе усещането, когато умреш?

Клара отстъпи от парапета, но Мирна я спря.

— Всичко е наред — прошепна тъмнокожата жена.

С разтуптяно сърце Клара се подчини и застина неподвижно. А после отново направи крачка напред.

Отидоха да си вземат куфарите и зачакаха да се спусне подвижният мост.

Гамаш беше най-отпред на колоната, но без да каже нито дума, Клара се нареди пред бившия детектив. А той, също така мълчаливо, отстъпи крачка назад.

Когато мостчето от кораба до сушата бе спуснато, Клара първа мина по него.

Надолу, надолу, надолу. Водеше ги все нататък, докато не стъпи на дока. Приятелите й бяха зад нея.

— Ако позволиш — обади се Гамаш. Клара забеляза едва доловимата промяна. Арман молеше за разрешение, но само от вежливост. Нищо повече.

Художничката кимна и тогава бившият детектив без колебание пристъпи към действие.

Приближи се с бърза крачка към първия изпречил се пред погледа му човек — възрастен мъж с голяма водонепромокаема шапка, който стоеше и наблюдаваше как разтоварват Loup de Меr.

— Търсим човек на име Норман — рече Гамаш. — Възможно е да се представя и като Ноу Ман.

Старецът не го погледна, а отклони очи към реката.

— Връщайте се на кораба. Тук няма да намерите нищо.

— Трябва да се срещнем с Ноу Ман — повтори Гамаш с дружелюбен, но твърд глас.

— По-добре си тръгвайте.

— Арман? — обади се Мирна.

Двете с Клара стояха на известно разстояние и оглеждаха пристанището и селото в търсене на Питър. Но наоколо нямаше никого. Нито мъже, нито жени, нито деца. Селището изглеждаше по-скоро изоставено, отколкото обезлюдено. Сякаш всички бяха побягнали. Точно преди да ги сполети бедствие.