Луиза Пенни - Дългият път към дома

Кухнята. Полираната трапезна маса. Огромните прозорци. Креслата. Затворената махагонова врата, зад която вероятно беше частната каюта, където спяха Клара и Мирна.

Ето го и разтегателния диван — широко легло, на което имаше чисти и свежи чаршафи, възглавници и завивка.

— Най-красивото нещо, което съм виждал през живота си! — прошепна Бовоар. — Искам да се оженя за тази стая.

— Не и докато аз съм в нея — заяви Гамаш и мина покрай него.

Един след друг се потопиха в пълната догоре вана, от която се плискаше гореща вода. Не се осмелиха да си вземат душ, за да не се подхлъзнат. Когато Бовоар излезе от банята, загърнат с един от пухкавите халати, завари Гамаш вкопчен в ръба на трапезната маса и надвесен над една от картините на Питър.

— Устните — каза Бовоар и застана до бившия си шеф. Устните се мръщеха на мъжете, а мъжете им се мръщеха в отговор.

След като два дни бе плавал по същата тази река, изобразена на картината, Бовоар още по-добре разбираше какво се е стремял да предаде художникът.

Питър бе видял, почувствал и се бе опитал да нарисува постоянно променящото се лице и настроение на реката.

— Все още сме в открито море — отбеляза Жан Ги.

— Но може би сме малко по-близо до брега.

— Е, да, но брегът невинаги е толкова хубаво място — рече Бовоар и с неуверена походка се добра до леглото.

— Вярно е, топ vieux — съгласи се Гамаш. — Отивам да си взема вана.

Отвъд широкия прозорец тъмнината бе непрогледна, но на всеки трийсет секунди върху стъклото се стоварваше воден юмрук.

Половин час по-късно Гамаш изгаси лампите и си легна.

— Утре ще пристигнем — продума сънено Бовоар. — Как мислите, ще намерим ли Питър?

— Мисля, че да.

Гамаш се унасяше, докато размишляваше за онова, което ги очакваше.

Изолацията и присъствието на безумец можеха да извадят от строя и най-уравновесения човек, а какво оставаше за човек с разклатена психика. Като Питър.

Почти бе сигурно, че на следващия ден ще открият Питър Мороу, но Гамаш никак не бе уверен, че искат да открият точно този Питър.

Жан Ги се събуди от бледорозовата светлина, която огряваше каютата, и от аромата на кафе. Беше рано. Жените все още спяха дълбоко.

Но Гамаш бе на крак и стоеше край трапезната маса. Взираше се в картините на Питър и си тананикаше нещо под носа.

— Всичко наред ли е, patron? — попита Жан Ги и седна. Нещо не беше съвсем както трябва. Странно.

И тогава осъзна какво. За пръв път от няколко дни Loup de Меr не се накланяше, мяташе и тресеше.

— Out. — Умът и гласът на Гамаш бяха някъде надалеч.

— Движим ли се? — Бовоар надзърна през прозореца.

Бурята бе утихнала, пренесла се бе нагоре по реката. Към Антикости, Сет Ил, град Квебек, а накрая щеше да стигне и до Монреал.

Бовоар стана и тръгна към банята, но пътьом се поспря до масата и видя, че картината на Питър е обърната. Непреодолимата мъка се бе превърнала в лековата радост.

Въпреки това изражението на Гамаш все още бе мрачно.

— Какво има? — попита Бовоар, след като се върна и сложи две чаши силно кафе на масата.

— Merci — благодари му Гамаш все така разсеяно.

А после разказа на Жан Ги какво бе намерил, скрито в картината.

Сред устните, вълните, тъгата и надеждата Гамаш бе зърнал една греховна душа.

Мирна и Клара се събудиха от сноповете слънчева светлина, които проникваха през широките прозорци.

Loup de Меr сякаш въобще не се движеше. Ако не беше вече познатият монотонен шум от двигателите, щяха да си помислят, че корабът е застинал насред реката. Но когато погледнаха през прозореца, Клара и Мирна видяха бреговата линия, която се плъзгаше покрай тях.

Небето се бе прояснило, а реката беше гладка като стъкло. Loup de Меr плаваше в блестящите утринни пастелни краски.

Брегът плавно се издигаше от водата, като че ли самата река се бе вкаменила.

Общото помещение на каютата пустееше. Мъжете бяха излезли.

Жените си наляха кафе и минаха една по една през банята. Сетне се облякоха и се качиха на палубата, където намериха Гамаш, Бовоар и Шартран, облегнати на парапета.

— По-добре ли сте? — попита Клара и се приближи до собственика на галерията. Изглеждаше блед, но кожата му бе изгубила зеленикавия си нюанс.

— Много по-добре. Съжалявам, че не ви бях особено полезен, нито пък бях приятна компания.

Клара се усмихна, но забеляза, че Гамаш и Мирна внимателно наблюдават Шартран. Досещаше се какво си мислят. Същото, което и на нея й минаваше през ума.