Луиза Пенни: Дългият път към дома

Мирна усещаше как куражът й се стопява. Изтича и изчезва през пукнатините в смелостта й. Зад гърбовете им беше корабът — с кроасаните, ваната и лекото ритмично полюшване.

Можеше да ги отведе у дома. При нейните кроасани, нейната вана и твърдата земя на Трите бора.

Гамаш и Бовоар се приближиха към жените.

— Двамата с Жан Ги трябва да намерим Норман. А вие трябва да стоите тук.

— Но…

Клара млъкна. Спря я почти невидимият жест на ръката и решимостта, изписана на лицето на Гамаш.

Независимо дали заемаше длъжността главен инспектор, или не, този мъж винаги щеше да води и другите винаги щяха да го следват. Дори ако това просто значеше да стоят някъде и да чакат.

— Дойдохме чак дотук — възрази Клара.

— И по-далече не е нужно — увери я Гамаш. Погледът му бе толкова благ, че художничката усети как се успокоява.

— Трябва да намеря Питър — настоя тя.

— Ще го намериш — отвърна бившият детектив. — Но първо трябва да разберем къде е Норман. Рибарят каза, че е ей там.

Гамаш посочи към едно възвишение, хълмче. На него не се виждаха къщи или каквито и да било постройки. Просто скали и шубраци.

— Има закусвалня — махна Бовоар към вехта сграда е дъсчени стени. — Може да ни чакате вътре.

Клара бе забравила, че двамата мъже са идвали на това място и преди.

— Нека дойда с вас — предложи Шартран.

— По-добре останете тук — рече Гамаш. Сетне се обърна към Клара: — Досега ти водеше. Дойде моментът да спреш и да почакаш. Ако намерим Питър, ще го доведем при теб. Обещавам.

Бившият главен инспектор кимна леко, за да благодари на стареца, който вече се бе обърнал и отново гледаше към пристанището и към реката отвъд него.

В този миг Гамаш имаше чувството, че възрастният мъж не е наблюдавал кораба, а по-скоро го е очаквал.

Мореплавател на сушата. Но завинаги моряк в сърцето си. Може би дори voyageur .

Клара застана пред вратата на закусвалнята и изпрати с поглед Арман и Жан Ги, които се отдалечиха от селото. Стигнаха до върха на хълма и там спряха.

Два силуета, на няколко крачки един от друг, очертани на фона на утринното небе.

Клара леко наклони глава и присви очи. Тогава усети как сърцето й се свива. Приличаха на заешки уши. Като онези от картината на Питър.

Когато влезе в закусвалнята, художничката разгърна едно от платната на съпруга си. Марсел Шартран донесе чиния с парче лимонов пай с целувки и я сложи върху единия ъгъл, за да не се подвива.

Клара седна и впери поглед в картината. Засега това бе единственият начин да се почувства близо до Питър.

В далечината напред Гамаш и Бовоар виждаха село Аньо де Дьо. Зад тях беше Табакен.

А по средата се простираше територия. Пуста. Празна.

Ничия земя. Земята на Ноу Ман.

Насред нея обаче стоеше спретната къщурка.

Домът на Ноу Ман.

Пред погледа им от един стол бавно се надигна фигура. Върлинеста и опърпана, наподобяваща парцалена кукла или плашило. Човекът се изправи и се открои на фона на тъмния правоъгълник в рамката на вратата. Направи крачка към тях. Още една.

И спря. Вцепенен.

Мъжът се изправи, когато ги видя на хълма. Стоеше и се взираше. Сетне се пресегна и се хвана за очуканата дървена греда, която подпираше навеса над верандата. Стискаше я здраво, вкопчен в нея и в остатъците от разума си. Знаеше, че онова, което вижда, няма как да е истина.

Беше мираж, някаква шега или номер. Изтощението и шокът трябваше да са виновни.

Подпираше се на грубата греда, вторачен във фигурите на двамата мъже.

Не можеше да бъде.

Гамаш и Бовоар впериха очи в човека, който бе излязъл на верандата.

Закрачиха към него толкова забързано, че почти бягаха.

Мъжът ги видя и отстъпи назад. Извърна се и погледна през рамо към вътрешността на къщурката, към пещерата.

После пак се взря в призраците, които го приближаваха. Носеха се към него надолу по хълма. От Табакен.

— Питър? — извика Жан Ги.

Замръзнал на място, Питър Мороу ги гледаше втренчено.

— Боже мой, ти си! — възкликна Бовоар.

Питър бе раздърпан, а непокорната му коса — разчорлена. Лицето на обичайно спретнатия мъж бе обрасло с двудневна брада, а под очите му тъмнееха морави кръгове.

Прегърнал бе опорната греда на верандата и изглеждаше така, сякаш ще рухне на земята, ако не се държи. Когато Гамаш се приближи достатъчно, Питър пусна гредата и се вкопчи в него.

— Дойдохте — прошепна съпругът на Клара. Боеше се да примигне, за да не изчезнат. — Слава на бога, Арман. Ти си.