Луиза Пенни: Дългият път към дома

И бе постигнал целта си.

Арман Гамаш не знаеше кой е прерязал гърлото на Норман, Професор Маси? Люк Вашон? Или Питър Мороу?

Един от тях го бе сторил.

Но Гамаш бе сигурен в едно — досега бе разсъждавал но грешно. Оказал се бе много далеч от реалността.

Чак тази сутрин, докато още бяха на кораба, а новият ден се развиделяваше в пастелни краски, бе започнал да прозира истината.

Приблизително по същото време, когато Питър бе стоял надвесен над това легло, Гамаш се бе надвесил над картината на Питър с устните.

И за пореден път я бе завъртял.

Променил бе гледната точка.

Трябваше да направи същото и с този случай. Да смени перспективата. Приели бяха за даденост толкова много предположения. Нагласили бяха спрямо фактите толкова много заключения.

Но всъщност всичко беше наопаки.

Ако професор Маси бе нарисувал онази прекрасна картина, която висеше в дъното на ателието му, как бе успял Норман да я замърси с азбест от толкова голямо разстояние?

Как? Как?

Отговорът беше прост: нямаше как.

Картината не бе нарисувана от професор Маси.

Била е на Норман.

Норман не я е наръсил с азбест. Маси го е сторил.

Гамаш бе осъзнал, че е гледал на всичко това с главата надолу.

Ноу Ман не се бе опитал да убие професор Маси.

Маси се бе опитал да убие Ноу Ман.

И бе успял.

Макар че гърлото на професор Норман бе прерязано тази сутрин, убийството е било извършено преди десетилетия. Щипка азбест върху бели платна. Пратки за опозорения и уволнен професор Норман. Подаръци.

Норман нетърпеливо отварял кутиите с художнически материали като дете, което разопакова коледни подаръци. Вдишвал азбеста, който се разнасял във въздуха. А после, щастлив и благодарен, разгръщал белите платна и така разпръсвал още повече смъртоносни иглички. И като че ли това не било достатъчно, Норман опъвал платната върху подрамки. И накрая рисувал върху тях.

През цялото това време живеел с убеждението, че добрият професор Маси му е приятел.

Ако се вярваше на преценката на Рен-Мари и Мирна, Себастиан Норман е бил талантлив художник, може би дори майстор на четката. Но всяко мазване с нея го бе приближавало до смъртта. Самият акт на съзидание го бе умъртвявал.

Към това се бе стремил Маси.

Гамаш се чувстваше като глупак. Трябваше да проумее всичко това много по-отдавна. Кой е имал достъп до азбест? Не и Норман. По времето, когато са отстранили веществото от стените на колежа по изкуствата, той вече отдавна е бил в Бе Сен Пол.

Не. Професор Маси е имал достъп до азбест.

— Но защо Маси би искал смъртта на Норман? — попита Бовоар. — Не би ли трябвало да е обратното? Маси е бил причината да уволнят Норман. Защо след това години наред му е изпращал замърсени с азбест платна?

Вместо да отговори, Гамаш се обърна към Питър, който стоеше на вратата и не смееше да погледне към окървавеното легло.

— Намерихме твоите картини. Онези, които си изпратил на Бийн.

— О! — Питър изглеждаше така, сякаш Гамаш току-що му бе смъкнал гащите. — Клара виждала ли ги е?

— Има ли значение?

Питър се замисли, сетне поклати глава.

— Щеше да има преди година. Сега… — Художникът спря за миг, за да осъзнае чувствата си, и почти се усмихна. — Няма проблем. — Погледна Гамаш и Бовоар с удивление. — Няма проблем. Пълна каша са, но ще стават по-добри. Как реагира Клара, когато ги видя?

Само това имаше значение за него. Не тяхното мнение, а мнението на Клара.

— Искаш ли да знаеш?

Питър кимна.

— Каза, че са като кучешка закуска. — Гамаш наблюдаваше мъжа отсреща, докато изричаше тези думи. Някогашният Питър щеше да се намуси и обиди. Имаше склонност да приема като дълбоко оскърбление всяка реакция, различна от бурни аплодисменти.

Но този Питър просто поклати глава и се усмихна.

— Права е.

— Това е комплимент, да знаеш — рече Гамаш. — Клара каза, че и нейните първи опити са били същите. Като буца в гърлото.

— Господи, толкова ми липсва!

Последните сили, които Питър бе събрал, се стопиха и той сякаш издиша.

Долната му устна затрепери, а от очите му рукнаха сълзи. Солена вода. Море от дълго потискани емоции. Като че ли Питър отчаяно се бореше да изрече всичко онова, което бе останало неизказано в продължение на десетилетия. Но от устата му излизаше само хриплив дъх.

— Иска ми се да седнем в нашата градина и Клара да ми разкаже как е прекарала последната година, а после аз да й разкажа как е било при мен — успя да каже най-накрая. — Искам да ми говори много за творчеството си. Как рисува, какво чувства. О, господи, какво сторих?