Чантата ми лежеше на пода до креслото, където бях седяла. Наведох се и я вдигнах. Купър ме сграбчи за ръката и ме поведе през трапезарията към кухнята.
— Отвори вратата — заповяда той. После затвори и ме бутна към колата ми.
— Влизай. Ти ще караш.
Явно знаеше, че не съм заключила колата. Дали ме беше следил? Господи, защо дойдох тук? Защо не приех заплахите му сериозно?
Той заобиколи колата, без да сваля очи от мен, като непрестанно ме държеше на мушка. Настани се на седалката до моята.
— Извади ключовете.
Едва отворих чантата, защото пръстите ми бяха изтръпнали. Цялото ми тяло трепереше толкова силно, че не можех да вкарам ключа в стартера.
— Тръгни надолу към портата. Кодът е 2808. Завий надясно по шосето. Ако видиш ченгета, не си и помисляй да правиш нещо.
— Няма — прошепнах.
Купър се смъкна надолу, така че никой да не може да види главата му, но по шосето нямаше никакви коли.
— Завий наляво на ъгъла.
Докато минавахме покрай обгорените останки от палата на Лин, видях полицейска кола бавно да преминава по улицата. Не посмях да им дам сигнал. Знаех, че Нед ще изпълни заканата да убие и мен, и себе си.
Купър седеше мълчаливо, стиснал пушката между краката си. Проговаряше само за да ми даде указания.
— Завий надясно. Завий наляво тук.
Внезапно каза с различен тон:
— Свърши се, Ани. На път съм. Предполагам, че се радваш, скъпа.
Ани. Мъртвата му съпруга. Говореше й, сякаш и тя бе в колата. Дали ако успеех да го заприказвам за нея и види, че съжалявам, щеше да ми даде шанс? Можеше и да не ме убие. Исках да живея. Исках да бъда с Кейси. Исках друго дете.
— Завий наляво, после карай направо.
Купър избягваше главните пътища, където ченгетата щяха да го търсят.
— Добре, Нед — отговорих с глас, който трепереше толкова силно, че едва успявах да го контролирам. — Вчера чух да говорят за Ани по телевизията. Всичките й колеги са я обичали много.
— Но ти не отговори на писмото й.
— Нед, понякога много хора ми задават един и същи въпрос. Отговарям, но не използвам определено име, защото това би засегнало останалите. Обзалагам се, че съм отговорила на въпроса на Ани, макар и да не съм споменала името й.
— Не знам.
— Нед, аз също купих акции на «Генстоун» и загубих много пари. Сега пиша статия за списанието, за да могат всички да узнаят за нас, които бяхме измамени. Знам, че си искал да осигуриш на Ани хубава къща. Аз пък бяха спестила, за да си купя апартамент. Живея в малка квартира под наем също като теб.
Дали ме слушаше? Не бях сигурна. Мобилният ми телефон звънна. Беше в чантата, която още лежеше в скута ми.
— Очакваш ли обаждане? — попита Купър.
— Сигурно е приятелят ми. Имам среща с него.
— Вдигни и му кажи, че ще закъснееш.
Наистина беше Кейси.
— Карли, всичко наред ли е?
— Да. По-късно ще ти разкажа.
— След колко време ще дойдеш?
— Около двайсет минути.
— Двайсет минути?
— Тъкмо тръгнах.
Как можех да му подскажа, че се нуждая от помощ?
— Кажи на всички, че съм тръгнала. Радвам се, че скоро ще видя Патрик.
Купър грабна телефона от ръката ми, прекъсна връзката и го метна на седалката.
— Скоро ще видиш Ани, а не Патрик.
— Нед, къде отиваме?
— В гробището. При Ани.
— Къде е гробището?
— В Йонкърс.
Йонкърс се намираше на около десетина минути път.
Дали Кейси бе разбрал посланието? Щеше ли да се обади в полицията и да ги предупреди да търсят колата ми? Но дори и да ни откриеха, това означаваше само, че и някои от тях ще бъдат убити.
Вече бях убедена, че Купър възнамерява да се самоубие на гробището, но след като убие и мен. Единствената ми надежда за оцеляване бе той самият да реши да ме остави жива. Трябваше да си осигуря симпатията му.
— Нед, не вярвам на всички ужасни неща, които казваха за теб по телевизията. Не е справедливо.
— Чуваш ли, Ани? И тя мисли, че не е справедливо. Те не знаят какво е да загубиш къщата си, защото си повярвал на лъжите им. Не знаят какво почувствах, когато видях как камионът за боклук удари колата ти. Лицемерните съседи не искаха да разбереш, че ще продам къщата ни. Не ме харесваха и единственото им желание бе да ни разкарат оттам.
— Бих искала да пиша за теб, Нед — казах, като се опитах да не прозвучи умоляващо.
Влязохме в Йонкърс. Движението бе доста натоварено и Нед се смъкна още по-надолу на седалката.
— Искам да пиша за красивата градина на Ани — продължих.
— Продължавай направо. Почти стигнахме.
— И ще разкажа на хората, че пациентите й много са я обичали. Ще пиша и за невероятната любов между вас.
Читать дальше