Мери Кларк - Тук и отново

— Правиха ли ви рентгенови снимки, господин Холдън? — попита Кен.

— Да. Смятат, че съм в ремисия, която се случва веднъж на няколко милиарда болни. Някои от тях дори решиха да пишат медицински статии за мен. Днес, когато ми се обадихте, първата ми мисъл бе да ви откажа среща. Но чета всеки брой на «Уолстрийт уикли». Писна ми да гледам как оплюват Ник Спенсър. Реших, че е време да проговоря. Ваксината може да не помогне на всички, но на мен ми върна живота.

— Ще ни покажете ли бележките на Ник за прогреса ви?

— Вече ви направих копие. Показват, че ваксината атакува раковите клетки, като ги обвива и напълно ги задушава. В тези райони веднага започват да растат здрави клетки. Влязох в болницата на десети февруари. Ник работеше там като доброволец. Бях прочел всичко възможно за потенциалното лечение на рака. Знаех кой е Ник Спенсър. Помолих го да изпробва ваксината си върху мен. Инжектира ме на дванадесети февруари. Прибрах се у дома на двадесети. Сега, след два месеца и половина, вече съм напълно здрав.

Час по-късно, когато се канехме да си тръгнем, вратата се отвори. Влязоха много красива жена и две тийнейджърки. Всичките имаха великолепни червени коси. Очевидно това бяха съпругата и дъщерите на Холдън. И трите се спуснаха към него.

— Охо! — усмихна се той. — Подранихте. Парите ли свършиха?

— Не — отговори жена му и го хвана за ръката. — Просто искахме да се уверим, че си още тук.

— Може все пак да е ремисия — каза Кен, докато вървяхме към колата ми.

— Знаеш, че не е.

— Карли, лекарствата и ваксините действат различно на различните хора.

— Да, но той е напълно излекуван.

— Защо тогава лабораторните тестове са се провалили?

— Всъщност питаш себе си, а не мен, Кен. И стигаш до същия отговор: някой е искал ваксината да се провали.

— Да, обмислих тази възможност. Според мен Никълъс Спенсър е подозирал, че някой манипулира експериментите. Това обяснява и защо е започнал изпитания в Европа. Чу как заклел Холдън да си мълчи и в никакъв случай да не му се обажда или да му оставя съобщения в офиса. Не се е доверявал на никого.

— Доверявал се е на Вивиан Пауърс — възразих. — Бил е влюбен в нея. Не е споделил с нея историята на Холдън и подозренията си, защото е смятал, че за нея ще е опасно да знае всичко това. И се оказа прав. Кен, искам да дойдеш с мен и да видиш Вивиан Пауърс. Момичето не се преструва, а аз май се досещам какво й се е случило.

Алън Дезмънд седеше в чакалнята до спешното отделение.

— Двамата с Джейн се редуваме тук — обясни той. — Не искам Вивиан да е сама, когато се събуди. Объркана е и уплашена, но ще се оправи.

— Подобри ли се паметта й? — попитах.

— Не. Все още мисли, че е на шестнадесет. Лекарите ни казаха, че може никога да не си припомни последните дванадесет години. Ще трябва да приеме този факт, когато се оправи достатъчно, за да разбира. Но важното е, че е жива и скоро ще я отведем у дома. Това е единственото, което ме интересува.

Обясних му, че с Кен работим заедно по статията за Спенсър. Добавих, че колегата ми лекар.

— Важно е да види Вивиан — казах. — Опитваме се да разберем какво точно й се е случило.

— Добре, доктор Пейдж, можете да я видите.

След няколко минути в чакалнята влезе една от сестрите.

— Тя се събужда, господин Дезмънд.

Бащата на Вивиан бе до нея, когато очите й се отвориха.

— Татко — меко каза Вивиан.

— Тук съм, скъпа. — Той я хвана за ръката.

— Нещо се е случило, нали? Катастрофа.

— Да, скъпа, но ще се оправиш.

— Марк добре ли е?

— Да.

— Шофираше прекалено бързо. Предупредих го.

Очите й започнаха да се затварят. Алън Дезмънд ни погледна и прошепна:

— Вивиан преживя катастрофа, когато беше на шестнадесет. Събуди се в спешното отделение.

Двамата с Кен излязохме от болницата и тръгнахме към паркинга.

— Има ли човек, с когото да се консултираш относно лекарствата, които действат на мозъка? — попитах.

— Знам накъде биеш с този въпрос. Да, имам. Карли, между фармацевтичните компании тече вечна борба кой ще открие лек против Алцхаймер и за възстановяване на паметта. При тези проучвания обаче лекарите научават повече за унищожаването на паметта. Не е тайна, че през последните шестдесет години подобни лекарства се използват, за да се получи информация от заловени шпиони. Днес са много по-съвършени. Помисли за хапчетата, с които някои кретени приспиват приятелките си, за да правят секс с тях и да не ги обвинят в изнасилване. Те нямат никакъв вкус и мирис.