Мери Кларк - Тук и отново

Лин или беше излязла, или просто не вдигаше телефона. Всъщност така беше по-добре. Искаше ми се да видя реакцията й, когато й задам този въпрос. Тя използваше нагло брака на майка ми с баща си, за да ме превърне в свой безплатен говорител и адвокат. Беше тъжната вдовица, зарязаната мащеха, обърканата съпруга на човек, оказал се измамник. А истината бе, че не даваше пет пари за Ник Спенсър, нито за сина му Джак, и вероятно имаше връзка с Чарлз Уолингфорд от дълго време.

Кен паркира зад мен и тръгнахме заедно към дома на Холдън — старинна тухлена къща в стил «Тюдор», чиято красота бе подчертана от идеално подрязаните храсти, разцъфналите дървета и изумруденозелената морава. Денис Холдън или бе невероятно добър инженер, или произхождаше от богато семейство.

Кен звънна и вратата отвори мъж с момчешко лице, къса кестенява коса и топли кафяви очи.

— Аз съм Денис Холдън — представи се той. — Моля, заповядайте.

Отвътре къщата бе не по-малко хубава. Денис ни въведе във всекидневната, където от двете страни на камината бяха разположени бели канапета. Старинният килим имаше великолепни шарки в червено, синьо и златисто. Настаних се на канапето до Кен и първата ми мисъл бе, че преди няколко месеца Денис Холдън е напуснал прекрасната си къща, за да отиде да умре спокойно в болницата. Как ли се чувстваше сега, когато се прибираше у дома? Едва ли можех да си представя тези емоции.

Кен му подаде визитната си картичка. Аз също извадих една от моите и му я връчих.

— Доктор Пейдж — каза Холдън, — практикуващ лекар ли сте?

— Не. Пиша за медицински изпитания.

Холдън се обърна към мен.

— Марша Декарло. Вие списвате финансова рубрика, нали?

— Да.

— Жена ми я чете редовно и много я харесва.

— Радвам се да го чуя.

— Докторе, по телефона ми казахте, че вие с госпожица Декарло пишете статия за Никълъс Спенсър. Според вас той жив ли е още? Наистина ли са го видели в Швейцария?

Кен ме погледна, после насочи очи към Холдън.

— Карли интервюира семейството на Спенсър. Ще я оставя тя да ви отговори.

Разказах на Холдън за посещението си у семейство Барлоу и запознанството ми с Джак.

— От всичко, което чух, съдя, че Ник Спенсър не би изоставил сина си — казах накрая. — Бил е добър човек, абсолютно посветен на борбата срещу рака и откриването на ваксина.

— Да, точно така — потвърди Холдън, като се наведе напред и сключи пръсти. — Ник не беше човек, който би инсценирал изчезването си. След като ви казах това, смятам, че смъртта му ме освобождава от обещанието, което му дадох. Надявах се, че тялото му ще бъде открито преди да наруша обещанието си, но мина цял месец от катастрофата и може никога да не го намерят.

— Какво беше обещанието ви, господин Холдън? — тихо попита Кен.

— Никога да не разкривам на никого, че ме инжектира с ваксината, докато бях в раковото отделение.

И двамата с Кен се бяхме надявали, че Денис Холдън е получил ваксината и ще го признае. Но да го чуем от устата му ни подейства като последното спускане с влакче на ужасите. И двамата се вторачихме в него. Беше слаб, но не изглеждаше крехък. Кожата му беше розова като на здрав човек. Сега осъзнах защо косата му бе толкова къса — просто израстваше отново.

Холдън стана, прекоси стаята и взе рамкираната снимка, която лежеше обърната на камината. Донесе я и я подаде на Кен, който я задържа между нас.

— Това е снимката, която жена ми направи последната вечер преди да вляза в раковото отделение.

Зловещо мършав. Плешив. На снимката Денис Холдън седеше до масата с измъчена усмивка на лицето. Ризата му висеше отпуснато на кльощавото му тяло. Бузите му бяха хлътнали, ръцете му бяха като на скелет.

— Бях станал четиридесет килограма — каза той. — Сега съм седемдесет. Имах рак на дебелото черво. Операцията беше успешна, но ракът вече се бе разпрострял по цялото ми тяло. Лекарите смятат за чудо факта, че съм още жив. Наистина е чудо, дошло от Господ чрез пратеника му Ник Спенсър.

Кен не можеше да отмести очи от снимката.

— Лекарите ви знаят ли, че сте получил ваксината?

— Не. И нямат причини да подозират, разбира се. Просто са изненадани, че съм жив. Първата ми реакция на ваксината бе страх да не умра. После започнах да изпитвам глад и да се храня отново. Ник ме посещаваше тук на всеки няколко дни и отбелязваше напредъка ми. Единият картон бе за мен, а другият — за него. Но ме закле да си мълча. Каза ми никога да не звъня в офиса му и да не му оставям съобщения. Доктор Клинтуърт в болницата подозираше, че Ник ме е ваксинирал, но аз отрекох. Е, не мисля, че ми повярва.