Мери Кларк - Тук и отново

— Полудяваш, Лин.

Никак даже не е луда, помисли си Нед, но този път си държа устата затворена, докато се върна в гаража. Докато отваряше поредната бутилка скоч, започна да се смее. Сети се, че тъкмо бе започнал да обяснява на Ани, че може да пие уиски, когато не си пие лекарствата.

— Забравила си за това, Ани — каза той нежно. — Винаги забравяш.

В неделя сутрин станах рано. Спах неспокойно. Не само защото не исках да се виждам с Лин, но имах странно предчувствие, че ще се случи нещо ужасно. Пих набързо кафе, облякох удобен панталон и лек пуловер и тръгнах към катедралата. Службата в осем часа тъкмо започваше и не обезпокоих никого, докато си търсех място.

Молих се за хората, които бяха загубили живота си, защото Нед Купър бе инвестирал в «Генстоун». Молих се за хората, които щяха да умрат, защото някой бе саботирал ваксината на Ник Спенсър. Молих се за Джак Спенсър, чийто баща го бе обичал толкова много. Молех се на моето малко момченце Патрик, което сега беше ангел.

В девет часа службата свърши и излязох навън. Реших да се поразходя към Сентръл Парк. Беше прекрасна сутрин, която предвещаваше ден с ярко слънце и разцъфнали дървета. Из парка вече се разхождаха много хора, караха колела и кънки. Други бяха насядали на одеяла върху тревата и се приготвяха за пикник.

Помислих си за хората от Гринуд лейк, които бяха мъртви. Дали са предчувствали, че времето им изтича? Баща ми имаше такова предчувствие. Върна се у дома и целуна майка ми преди да тръгне за обичайната си сутрешна разходка. Никога не го беше правил.

Защо ли ми идваха такива мисли?

Искаше ми се денят да мине по-бързо и да дойде вечерта, когато щях да бъда с Кейси. Чувствахме се чудесно заедно. И двамата го знаехме. Защо тогава се натъжавах толкова, когато мислех за него? Дали не се страхувах, че пътищата ни отново ще се разделят?

Потеглих към къщи и се отбих да пия кафе и да хапна поничка. Това малко ме успокои, а когато видях, че Кейси ме е търсил два пъти, настроението ми се оправи още повече. Предната вечер беше ходил на бейзболен мач с един от приятелите си и не можахме да си поговорим.

Звъннах му веднага.

— Вече започвах да се тревожа — каза той. — Карли, този тип Купър е все още на свобода и е опасен. Не забравяй, че ти писа цели три писма.

— Не се тревожи, внимавам — успокоих го. — Купър със сигурност няма да се появи в Бедфорд, нито пък в Гринуич.

— Съгласен съм. Не мисля, че ще се появи в Бедфорд. По-вероятно издирва Лин Спенсър в Ню Йорк. А полицията в Гринуич наблюдава къщата на семейство Барлоу. Ако Купър обвинява Ник Спенсър за провала на ваксината, може да се окаже достатъчно луд, за да се нахвърли върху сина му.

Ужасно ми се искаше да споделя с Кейси, че ваксината не се е провалила, но не можех да го направя по телефона.

— Карли, мислех си, че мога да те закарам до Бедфорд следобед и да те изчакам някъде наблизо.

— Не — възпротивих се веднага. — Не знам колко време ще остана при Лин, а ти трябва да отидеш на тържеството навреме. Ще се видим направо там. Кейси, няма да навлизам в подробности сега, но вчера научих нещо, което ми подсказва, че скоро ще бъдат предявени обвинения в престъпление, и само мога да се моля Лин да не е замесена. Ако знае или подозира нещо, сега му е времето да си признае. Трябва да я убедя в това.

— Моля те, внимавай — предупреди ме той, после повтори думите, които бе казал за първи път по-миналата нощ. — Обичам те, Карли.

— И аз те обичам — прошепнах нежно.

Изкъпах се, изсуших си косата и обърнах повече внимание от обикновено на грима си. Избрах бледозелен костюм с панталон. С този тоалет винаги се чувствах добре, а и хората ме харесваха. Реших да си взема обиците и огърлицата в чантата. Изглеждаха прекалено празнични за сериозния разговор, който възнамерявах да проведа с доведената си сестра. Вместо тях сложих обикновени златни обици.

В два без петнайсет се качих в колата и потеглих към Бедфорд. В три без десет позвъних й Лин ми отвори портата. Минах покрай останките от величествения опожарен палат и паркирах пред къщата за гости.

В два часа Нед се скри зад дърветата до къщата за гости. В два и петнайсет някакъв мъж, когото не бе виждал преди, дойде пеша по частния път към къщата. Не приличаше на ченге — дрехите му явно бяха скъпи. Носеше тъмносиньо сако, бежов панталон и риза с разкопчана яка. Походката и видът му бяха на човек, който смята, че владее света.

— Е, ако останеш тук още един час, повече няма да владееш света — промърмори Нед.