Мери Кларк - Тук и отново

— Виждаш ли, Ани — щеше да й каже, когато стигнат до изгорената къща. — Виждаш ли, вече сме квит с тях. Твоята къща изчезна. Но и тяхната също.

А после щеше да отиде в Гринуд лейк, където двамата с Ани щяха да се сбогуват със семейство Харник и госпожа Шафли.

Докато се прибирах у дома от Плезънтвил, бях пуснала радиото в колата, но не чувах и дума. Не можех да се отърся от чувството, че предизвестеното ми посещение в офиса на «Генстоун» бе допринесло за решението за закриването на компанията. А и подозирах, че каквато и друга работа да е имал Лоуъл Дрексъл с Чарлз Уолингфорд, една от причините да е там бе за да се срещне с мен.

Извадих страхотен късмет, когато Бети случайно спомена, че една от жените, които сортират пощата и изпращат готовите отговори, е племенница на доктор Кендал. Зачудих се дали тази Лора е била натоварена със задачата да отговори на писмото на Карълайн Съмърс и ако бе така, дали го бе сметнала за достатъчно интересно, за да разкаже на леля си.

Но защо не бе отговорила? Според политиката на компанията всички писма трябваше да получат отговор.

Вивиан ми каза, че след като научил за отнесената документация на баща си, Ник Спенсър спрял да записва ангажиментите си в календара. Ако той и Вивиан са били толкова близки, колкото хората в офиса смятаха, защо не бе споделил с нея причината за тревогата си?

Дали й е вярвал? И ако не — защо? Или пък е искал да я предпази с мълчанието си?

— Вивиан Пауърс е била…

Внезапно осъзнах, че не само мисля за нея, но и чувам името й по радиото. Бързо протегнах ръка, усилих звука и изслушах репортажа шокирана. Вивиан била намерена жива, но в безсъзнание, в колата на съседката си, паркирана встрани от пътя в горист район на около два километра от дома й в Браярклиф Менър. Полицаите смятали, че е извършила опит за самоубийство, тъй като открили празно шишенце от хапчета на седалката до нея.

Мили Боже! Вивиан изчезна между събота вечер и неделя сутрин. Възможно ли е през цялото време да е била в колата? Тъкмо прекосявах областната граница и потеглях към града. Замислих се за миг, после направих обратен завой и се отправих към Уестчестър.

След четиридесет и пет минути седях до бащата на Вивиан в чакалнята пред спешното отделение на болницата в Браярклиф Менър. Той плачеше от облекчение и болка.

— Карли, тя идва в съзнание от време на време, но изглежда не помни нищо. Попитаха я на колко години е и тя отговори, че е на шестнадесет. Мисли, че е на шестнадесет! Какво е направила със себе си?

Помислих си, че е възможно някой друг да го е направил. Потупах Алън Дезмънд по ръката и се опитах да кажа нещо, с което да го успокоя.

— Жива е. Чудо е, че след пет дни в колата е все още жива.

Детектив Шапиро застана до вратата на чакалнята.

— Говорихме с лекарите, господин Дезмънд — започна той. — Няма начин дъщеря ви да е била в колата пет дни. Знаем, че само преди два дни е звъняла на мобилния телефон на Ник Спенсър. Мислите ли, че можете да я накарате да поговори с нас?

Останах с Алън Дезмънд четири часа, докато дъщеря му Джейн, която бе взела първия самолет от Бостън, пристигна в болницата. Джейн беше две години по-възрастна от Вивиан и толкова приличаше на нея, че занемях, когато влезе в чакалнята.

И двамата настояха да остана с тях за разговора с Вивиан.

— Чухте какво казаха полицаите. Вие сте журналистка, Карли. Можете да бъдете обективна.

Застанах с господин Дезмънд до леглото на Вивиан. Джейн се наведе и целуна сестра си по челото.

— Хей, Вив, какво правиш? Изкара ни акъла.

В ръката на Вивиан бе включена система, а мониторът над леглото й отразяваше сърдечната й дейност и кръвното налягане. Беше призрачно бяла, а тъмната й коса контрастираше силно с цвета на лицето и чаршафите. Очите й се отвориха бавно и макар да бяха замъглени, отново забелязах колко са красиви.

— Джейн? — попита тя с нов и странен глас.

— Тук съм, Вив.

Вивиан се огледа и фокусира поглед върху баща си. На лицето й се изписа изненада.

— Защо плаче татко?

Помислих си, че се държи като дете.

— Не плачи, татко — каза Вивиан и очите й започнаха да се затварят.

— Вив, знаеш ли какво ти се случи? — попита Джейн Дезмънд, като погали сестра си по бузата.

— Какво ми се случи? — Вивиан очевидно се опитваше да се съсредоточи. Лицето й отново доби объркано изражение. — Нищо не ми се е случвало. Тъкмо се прибрах от училище.

След няколко минути си тръгнах. Джейн и баща й ме изпратиха до асансьора.