Мери Кларк - Тук и отново

Гласът на Дрексъл бе напълно лишен от топлота.

— Госпожице Декарло, чух, че сте натоварена с незавидната задача да пишете статия за «Генстоун».

— По-скоро да сътруднича в написването й. Трима души работим по нея — поясних и погледнах Уолингфорд. — Чух, че приключвате днес. Много съжалявам.

Той кимна.

— Този път няма да се тревожа за ново място, където да вложа парите си — каза мрачно. — Макар и да изпитвам огромно съжаление към всичките ни служители и акционери, иска ми се да разберат, че и ние сме в същото положение като тях.

— Надявам се, че срещата ни за събота не е отменена.

— Естествено, че не е. Искам да ви обясня, че с няколко изключения като рецепционистката и госпожа Райдър, дадохме на служителите ни избора да останат тук днес или да се приберат у дома. Повечето избраха да си тръгнат незабавно.

— Разбирам. Е, това е разочарование, но вероятно ще мога да чуя коментара на хората, които още са тук.

Надявах се да не издам подозрението си, че внезапното затваряне има нещо общо с желанието ми да разпитам служителите.

— Може би аз ще мога да отговоря на въпросите ви, госпожице Декарло — предложи Дрексъл.

— Вероятно ще можете, господин Дрексъл. Чух, че работите в «Гарнър Фармасютикъл».

— Отговарям за правния отдел. Както вече може би знаете, когато компанията ни реши да инвестира един милиард долара в «Генстоун» след одобрение от АХЛ, господин Гарнър бе помолен да стане член на борда на директорите. В подобни случаи той делегира права на един от близките си сътрудници да заеме мястото.

— Господин Гарнър изглежда доста притеснен от факта, че «Гарнър Фармасютикъл» ще бъде свързана с проблемите на «Генстоун».

— Той е изключително загрижен. Вероятно скоро ще направи нещо по въпроса, но нямам право да говоря за това.

— А ако не направи нищо?

— Активите на «Генстоун» ще бъдат продадени, а приходите — разпределени между кредиторите — отговори Дрексъл, като махна с ръка, сякаш да подчертае, че става дума за сградата и мебелите.

— Ще бъде ли прекалено самонадеяно от моя страна да се надявам, че списанието ми първо ще научи за това?

— Да, прекалено е, госпожице Декарло.

Леката му усмивка бе като затръшната под носа ми врата. Лоуъл Дрексъл и Ейдриън Гарнър бяха два айсберга. Уолингфорд поне се правеше на любезен.

Кимнах на Дрексъл, благодарих на Чарлз Уолингфорд и излязох от стаята. Госпожа Райдър внимателно затвори вратата зад нас.

— Някои от телефонистите, операторите и хората от поддръжката са още тук — каза тя. — Откъде искате да започнете?

— Мисля, че от операторите.

Тя тръгна напред, но аз веднага я настигнах.

— Госпожо Райдър, имате ли нещо против да поговорим?

— Нямам желание.

— Не искате да коментирате дори изчезването на Вивиан Пауърс?

— Изчезване или бягство, госпожице Декарло?

— Вярвате ли, че Вивиан е инсценирала изчезването си?

— Според мен решението й да остане тук след самолетната катастрофа е подозрително. Лично аз я видях да изнася папки от офиса миналата седмица.

— Защо смятате, че е занесла папките в дома си?

— Искала е да се увери, че в папките няма нищо, което да сочи къде са отишли парите ни.

Жената на рецепцията бе разстроена, но госпожа Райдър бе направо вбесена.

— Вероятно в момента е някъде в Швейцария заедно със Спенсър и ни се присмиват — продължи тя гневно. — Загубих не само пенсията си, госпожице Декарло. И аз съм от глупаците, които инвестираха спестяванията си в акциите на «Генстоун». Иска ми се Ник Спенсър наистина да е загинал при катастрофата. Гнусният му мазен език ще гори вечно в ада заради мъките, които причини.

Е, ако исках да разбера как се чувства служител на компанията, вече знаех. Лицето на госпожа Райдър се зачерви.

— Надявам се да не отпечатате това — умолително каза тя. — Синът на Ник Спенсър, Джак, идваше тук с него. Винаги се отбиваше да побъбри с мен. Момчето си има достатъчно проблеми и без да прочете някой ден какво съм казала за ужасния му баща.

— Какво беше мнението ви за Никълъс Спенсър преди тази история?

— Всички го смятахме за божество.

Алън Дезмънд бе казал същото, когато описваше отношението на Вивиан към Спенсър. А и аз самата се бях чувствала по същия начин.

— Госпожо Райдър, а какво мислехте за Вивиан Пауърс?

— Не съм глупава. Виждах, че има връзка с Никълъс Спенсър. А и никога не съм разбирала какво е харесал в жена си. Извинете, госпожице Декарло, чух, че тя е ваша доведена сестра и не искам да говоря лошо за нея, но когато идваше тук, макар и много рядко, се държеше сякаш ние не съществуваме. Профучаваше покрай мен и нахлуваше в кабинета на господин Уолингфорд нагло, като че ли имаше право да прекъсва работата му.